Житията на светците

Трийсет и втора глава

Следващите няколко седмици прекарах в делириум. Бях пипнал пневмония и през остатъка от пътуването трябваше да пазя леглото. По едно време ме налегна и силна треска. Като че ли бях изпаднал в царството на сънищата, където нито един обект или образ нямаше нормалното си значение, а по-скоро криеше някакво тайно значение, което аз трябваше да разгадая. По цели дни и нощи мислите ми препускаха, съчинявайки най-различни коя от коя по-сложни схеми и теории за това, което в крайна сметка следваше от всичките тези отчайващи събития, след което ми оставаше единствено да сглобявам всичките късчета от мозайката до крайното магическо решение. Но тъкмо когато това решение ми изглеждаше съвсем близо, нахълтваше един странен образ: над мен се надвесваше лицето на д-р Козабене, ала изопачено като в криво огледало; виждах и една бяла стая, чийто груб таван се преобразяваше в повърхността на луната; две лъжици с размерите на млади мъже уморено се подпираха на стената, както си бяха с пушките през рамо; един голям оранжев балон спокойно се носеше в небесната шир, а някой в коша под него махаше за сбогом на някакъв свой приятел, останал там долу на земята.

По-късно, в болничното отделение, където хиляди диви гласове несвързано бъбреха около мен, дойдоха двама посетители. Първият всъщност не ме изненада; наистина преди това го бях виждал само веднъж, при това само за броени секунди, обаче неговите очи, като синкави пламъци, тогава бяха прогорили завинаги място в спомените ми, запазено единствено за него, така че много лесно го познах, когато пристигна и се надвеси над леглото ми — присъствието му попадна тъкмо на мястото си като онази крайна сума в аритметичните задачи, които ни даваше учителката ни. Ала по онова време още се съвземах от моя делириум, обзел ме след треската, пък и впоследствие не можех да кажа със сигурност дали той наистина е стоял надвесен над мен или аз просто си измислям всичко това.

Имах и втори посетител, който се появи скоро след първия, когото не очаквах да видя; някакъв непознат, който всъщност беше баща ми, само че съвсем не се оказа като онзи чернокос великан, който си представях, а само един мъж с уморени очи, чиято коса бе започнала да сивее, на когото дори плещестите му рамене и едрите му крайници му седяха някак неудобно, досущ като неделните дрехи, които селяните от Вале дел Соле обличаха само за църковните служби в неделите. Развика се най-безсрамно, когато сестрата го доведе до леглото ми; а после всеки ден, чак докато треската ми не отмина, той присядаше на края на леглото до мен, ама нито дума не продумваше, а само ме гледаше с воднистите си очи, стискайки като талисман шапката си в ръка. Когато най-сетне ме изписаха от болницата, ние с него се качих на един опушен от сажди влак, като баща ми държеше бебето в ръце, ама крайно предпазливо, докато пътувахме сред някакъв пустинен пейзаж, оголен и покрит със сняг докъдето очите ти могат да видят.