Житията на светците

— Остави ме — промърмори той. По челото му проблеснаха ситни капчици пот.

Отново го раздрусах, този път по-силно.

— Майка ми настоява да дойдете.

— Остави ме сам — пак се размърмори той, като тежко се завъртя към другата страна на койката. — Нищо по-добро не мога сега да направя.

— Докторе, на мама й е много зле. — Вече го друсах с двете си ръце. — Каза веднага да дойдете.

— Хм… Ама ти кой си? — Отново се превъртя и вдигна длани, за да разтрие очите си. Бутилката с трясък падна и се търколи на пода.

— Майка ми е зле.

— А?… За бога, защо крещиш така? — Докторът избърса слюнката от брадата си с опакото на ръката си, след което се надигна на лакти и впери в мен смаян поглед изпод наполовина спуснатите си клепачи. — Ама ти кой беше?

— Виторио.

— Така ли? Я се погледни! Отдръпни се, целият капеш, ще ми намокриш костюма. — Започна да се надига едва-едва от койката. — Какъв си палавник. Ами как се престраши да излезеш в такова време? И на всичкото отгоре по пижама. А при този толкова силен вятър дори вратата не си затворил. Да не си роден в обор? Кой каза, че си? Виторио?

— Виторио Иноченте. Майка ми е зле, каза да дойдете при нея.

— Зле ли е? — Докторът с гримаса на лице замислено потри тила си. — Сигурно е заради времето. Иди и затвори вратата, за бога. Мъчи ме главоболие, способно и кит да умъртви.

— Не можах да я затворя — опитах се аз да му обясня. Вече започвах да треперя от студ. Сякаш хиляди чукове блъскаха по тялото ми.

Докторът най-после се надигна с ругатни и се заклатушка към вратата.

— Не беше ли ти синът на онази, бременната, която се мисли за принцеса? Виж сега каква бъркотия е по пода. — Той успя да затвори вратата, като силно я натисна с рамото си. Вътре веднага утихна, дори висулките на свещника отчасти се успокоиха и намалиха ужасното си дрънчене. Облегнат отвътре на вратата, докторът измъкна една малка бутилка от вътрешния джоб на сакото си и пое една глътка от златистата течност в нея, след което пак се опъна на койката.

— Ей, какво е това? — Той с труд се надигна на койката и пусна ръка към обувките си на пода. — Чорапите ми се намокриха. По дяволите!

— Мама ми каза да ви повикам — повторих аз, въпреки че зъбите ми тракаха. — Каза да ви спомена за болките й. Мята се нагоре и стене, като че ли в следващия миг ще умре. А преди това много повръщаше и стенеше след това. И аз много повръщах, ама никакви звуци не издавах или поне не като нея.

— Стонове ли? Я се погледни? Излязъл си бос. Сам ще си виновен, ако умреш от пневмония. — Сега той се изправи и се насочи към една друга врата, разположена в противоположния край на вратата, от която бях влязъл. — При буря всички се разболяват, ако не са свикнали да пътуват по море, така че нищо тревожно няма. Ще ти дам едни хапчета. Днес за всичко си има хапчета — за запек, за диария, за малария или за махмурлук. Съвсем скоро въобще няма да има нужда от лекари, а само от аптекари.