Житията на светците

Жената от леглото отново простена.

— Сега на всички ни прилошава — отрони тя най-после, ама гласът й бе трудно доловим, заглушаван от възглавницата. Пак простена, а после сви крака си, за да го почеше под коляното. Обувката й прошумоля върху леглото.

— Мама ми нареди бързо да й доведа лекаря — добавих аз.

— И на доктора му е зле — промълви сестрата. — Сигурно се е затворил в някой клозет, като всички останали. — За миг останах така, обзет от несигурност, като все пак се улових за най-близкото легло като опора.

— Има пристъпи, ама само през десетина минути.

— Има късмет — изохка сестрата. — Моите едва сега започват.

Едва сега обаче, най-ненадейно, ми хрумна къде мога да намеря корабния лекар. Нали преди няколко часа го бяхме оставили излегнат на една от койките в капитанската каюта, уморен, като кит, изхвърлен на брега. На бегом изскочих през вратата на амбулаторията и продължих все така забързано. Само един начин познавах за изкачване до горната палуба — през външната стълба, затова се насочих към двойните врати в края на трапезарията, през които се излизаше на палубата.

Корабът все така се олюляваше най-хаотично и бурно, рязко променяйки положението — ту се издигаше остро нагоре, ту се гмуркаше право надолу или се завърташе; но аз май попривикнах с тези сътресения. Илюминаторите, от които можеше да се надзърне навън към палубата, сега бяха замъглени от дъждовните капки, пък и бяха твърде високо, за да мога да стигна до тях. Примирих се, че ще се измокря до кости и натиснах здраво един от лостовете, които освобождаваха ключалката на вратата. Само че вратата не подаде. Запънах крак в издатината на пода и с цялата си тежест притиснах вратата, после още веднъж, този път по-силно, обаче тя и сега не се помръдна. Отстъпих два-три метра назад и устремено се нахвърлих върху нея. Сега рамката й изскърца, може би нещо в нея се разцепи, ала вратата пак не се отвори. Тогава, при второто ми засилване, самото море ми се притече на помощ, като ме запрати силно към вратата и с шумно скърцане вратата най-после се разтвори, а аз изхвърчах навън сред бурята.

Озовах се на палубата, обкръжен от талази пенеща се вода. Течеше отвсякъде, очите ми се замъглиха от вятъра и дъжда, сипещ се отгоре ми. Опитах се да запазя равновесие, но нов прилив ме събори на колене и ме повлече към парапета. Може би цели пет секунди останах като прикован там от мощното завъртане на кораба и от леещата се върху гърба ми вода, преди да успея да помръдна. Зяпах изумен и безпомощен как морето се разтвори като гигантска паст пред мен, способна да ме погълне за миг, след което отпред се надигна една колосална вълна, готова да се стовари със замах върху мен. Но за част от секундата, преди вълната да връхлети, целият ми страх внезапно се стопи и усетих страховит прилив на енергия, сякаш бях израсъл като чутовен, богоподобен герой, способен да заповядва на света според собствената си воля; и точно когато светът като че ли застина покорен пред мен, когато всичко сякаш се укроти и притихна, а пък на мен ми се стори, че този миг ще трае вечно, аз си представих как ще се гмурна в търбуха на морето и ще намеря това, което властва над бурята. Още бях унесен от този блян, когато вълната най-после ме обгърна и светът около мен потъна в мрак.