Житията на светците

— Какво правиш — изохка майка ми между две вдишвания. — Ти вониш… като фабрика за спирт.

— Това е само за анестезия.

— Не. Никаква анестезия.

— Госпожо, бъдете разумна — рече й докторът, все още с ръка, надвесена над главата на мама. — Защо да се подлагате на толкова много болки?

— Искам… да видя… всичко. — Обаче следващият спазъм я сграбчи и докторът притисна памука към лицето й. Викът й бе заглушен. Докторът задържа задълго памучния тампон върху лицето й; накрая майка ми като че ли се поуспокои, мускулите около очите й се отпуснаха и тя май изпадна в дълбок сън, като дишането й сега стана по-спокойно и по-ритмично.

— Луиза, ела тук и стой до нея. Ще й даваш по една доза през няколко минути.

Докторът коленичи между краката на майка ми и вдигна нощницата до кръста й; после я подхвана с ръцете си под коленете, за да ги разтвори. Извади някакъв тънък пакет от чантата си и си нахлузи две тънки прозрачни ръкавици; извърши това с две резки подръпвания и накрая ръкавиците прилепнаха по дебелите му пръсти и длани като нов допълнителен слой кожа. Наведе се напред и започна да бърка с пръсти в тъмното място между краката на майка ми. Не издържах и отвърнах очи.

— Главичката вече започва да излиза. Слава богу, че поне няма разкъсвания като онази проклета родилка от Калабрия. — Майка ми още простенваше, само че не викаше силно както преди, а от устните й се отронваха само полусподавени стонове като някой, който плаче на сън. Така изминаха няколко минути, през които всичко друго наоколо притихна, освен тези нейни приглушени стенания. Дори скърцането на корпуса на кораба като че ли спадна, а дъждът и вятъра вече не връхлитаха върху илюминаторите. Всичко изглеждаше застинало в някаква точка на неподвижност, както става на прага на зейнала бездна.

Широките рамене на доктора, надвесен над снагата на майка ми, ми пречеха да виждам какво става с нея; но когато той се отмести, видях, че ръцете му, още в онези прозрачни ръкавици, придържаха върха на някаква белезникава синьо-черна сфера, която се подаваше измежду краката на майка ми като яйце от кокошка.

Луиза, изглеждаща сега още по-уморена и сънлива, сведе дългите си клепачи, но оставаше коленичила край главата на майка ми, като през няколко минути й поднасяше памучния тампон.

— Много по-лесно е с етера — рече докторът. — Но защо не излиза?

Ала след като изминаха така още няколко минути и нищо не се случи, докторът като че ли започна да губи търпение.

— Дай ми форцепса — обади се той.