Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но се оказва, че го бива не само за това. Когато Гилбърт му дава малка плантация, Кас я управлява две години толкова умело (и с такъв късмет, защото времето и пазарът сякаш се сговарят да му помогнат), че в края на този срок той успява да изплати на Гилбърт значителна част от стойността на плантацията. После отива или по-точно бива изпратен в колежа „Трансилвания“. Това е идея на Гилбърт. Една вечер той пристига в плантацията на Кас, влиза в къщата и сварва Кас над книгите. Гилбърт се приближава до отрупаната с книги маса и Кас става. Тогава Гилбърт почуква с бича си една от книгите и казва: „Май ще можеш да станеш човек с това нещо.“ В дневника не се казваше каква именно е била книгата, по която е почукал Гилбърт с кожения си бич. Пък и това не е толкова важно. А може би е важно, защото все ни се ще да го разберем. Мислено виждаме белия ръкавел и червената, ръбата, силна ръка („брат ми беше як и червендалест“), която стиска бича — в този пестник бичът ще да е изглеждал като нежна вейчица. Виждаме как краят на бича шляпа по отворената страница не съвсем презрително, но остро, а не може да се досетим каква страница е била тази.
Във всеки случай книгата, изглежда, не е била богословска, защото тогава Гилбърт едва ли би казал: „Май ще можеш да станеш човек с това нещо.“ По-вероятно е това да са били стихове от някой латински поет, понеже Гилбърт сигурно вече е бил разбрал, че в малки дози такива неща вървят добре в политиката и правото. И тъй той избира за брат си колежа „Трансилвания“ — както се оказва, по съвета на своя съсед и приятел господин Дейвис, господин Джеферсън Дейвис, който следвал на времето в същия колеж и изучавал старогръцки.
В „Трансилвания“, в град Лексингтън, Кас познал сладостите на живота.
„Открих, че в пороците човек може да се усъвършенствува не по-зле, отколкото в добродетелите, и научих всичко, което можеше да се научи от игралната маса, бутилката, конните състезания и от запретените радости на плътта.“
Изминал пътя от бедната хижа и монашеския режим във „Валхала“ до малката си плантация, той израснал, възмъжал и ако се съди по фотографиите, се разхубавил. И нищо чудно, че е познал сладостите на живота или че тези сладости са познали него. Защото, макар това да не е казано в дневника, събитията, довели до „мрака и бедите“, показват, че поне в началото Кас е бил по-скоро преследваният, отколкото преследвачът.
В дневника си той нарича преследвача „тя“. Но Джек Бърдън успя да открие името й. „Тя“ се оказа Анабел Трайс, жена на Дънкан Трайс, а господин Дънкан Трайс е бил преуспяващ млад банкер от Лексингтън, близък приятел на Кас Мастърн и очевидно един от онези, които са му показали сладостите на живота. Джек Бърдън откри това име, когато прелистваше колекциите на лексингтънските вестници от средата на петдесетте години на миналия век, за да търси съобщенията за една смърт. Става дума за смъртта на господин Дънкан Трайс. Във вестника тя бе представена като нещастен случай. Дънкан Трайс, пишеше вестникът, се застрелял по невнимание, когато почиствал пистолетите си. Единият от пистолетите, вече почистен, бил намерен до покойника на дивана в библиотеката, където станал нещастният случай. Другият, гръмналият, бил паднал на пода. Джек Бърдън знаеше от дневника как стои работата и затова, когато си изясни всички обстоятелства, установи и самоличността на „тя“. Господин Трайс, пишеше вестникът, оставя вдовица, по баща Анабел Пъкит, родена във Вашингтон.
Анабел Трайс се запознава с Кас малко след идването му в Лексингтън. Дънкан Трайс го поканва и завежда у дома си, защото преди това е получил писмо от господин Дейвис, който му препоръчва брата на своя добър приятел и съсед господин Гилбърт Мастърн. (Дънкан Трайс се е преселил в Лексингтън от Кентъки, където баща му е дружил със Самюъл Дейвис, бащата на Джеферсън, който живеел във Феървю и отглеждал коне за състезания.) И тъй Дънкан Трайс завежда у дома си високия младеж, който вече не е селски момчурляк, настанява го на дивана, пъхва чаша в ръката му и повиква хубавата си сладкогласа жена, с която много се гордее, за да я представи на госта.