Да започнем отначало

Това кара шишкото да млъкне, а в това време аз хващам Фъргюс под ръка и го измъквам от приемната.

— Не им обръщай внимание — шепна в ухото му, докато минаваме през въртящата се врата и излизаме в мразовитата вечер.

— А съм актьор, свикнал съм да ме отхвърлят. Това върви заедно с професията. — Той отключва велосипеда си и започва да го бута по пътя, докато двамата вървим един до друг. — Всъщност не знам защо въобще се записах за това прослушване.

Наострям уши.

— Какво прослушване? — питам и го обръщам към себе си.

— За една телевизионна драма.

— Фъргюс, това е фантастично! — възкликвам. — Защо не си ми казал?

— Агентът току-що ми се обади — свива рамене той, опитвайки се да звучи безгрижно. — Всичко винаги в последната минута.

— Кога е прослушването?

— Утре. Трябва да науча репликите тази нощ.

— Това е чудесно!

Той си позволява да се усмихне леко. Мога да позная, че тайно е въодушевен, но отчаяно се опитва да не го покаже.

— А ти? — пита ме. — Какво ще правиш?

— Отивам при дядо, днес е неговата вечер за покер. — Прекъсва ме острият звън на телефона ми. — Извинявай, само секунда. — Вадя го от джоба и отговарям. Това е Себ, сигурно иска да знае къде съм. — Вървя към автобусната спирка. Ще бъда в „Хемингуей Хаус“ след около половин час — отговарям щастливо, преди още да ме е попитал. Наистина чакам с нетърпение тази вечер вече цяла седмица. Нямам търпение да представя Себ на дядо.

— Добре — отвръща той.

— Така че, ако дойдеш до седем, когато играта започва…

— Обаче има един малък проблем.

Проблем ли? Доброто ми настроение изведнъж спада като спукана автомобилна гума.

— Какъв проблем?

— Бях напълно забравил, че тази вечер имам уговорена игра на скуош.

Не мога и не искам да повярвам на ушите си.

— Защо не я отложиш? Това е просто скуош…

При думата „просто скуош“, усещам как той настръхва в другия край на линията.

— Уговорката е отпреди цяла вечност, не мога просто така да я отменя в последния момент — отвръща нетърпеливо той.

— Но аз наистина много искам да се запознаеш с дядо! — Знам, че съм досадна. Когато се срещнаха за пръв път беше истинско бедствие, затова исках този път да е различно. Дори съм планирала как да скрия античния пистолет.

— Съжалявам, мило — отвръща леко поомекнал той. — Объркал съм срещите. — Но очевидно няма намерение да промени нищо. — Друг път, а?

Разочарованието ме удря в стомаха и ме оставя без дъх. Прекарах последните няколко седмици, като правех нещата така, както той искаше да ги правя, а сега го моля само за едно, което наистина е важно за мен… а той… Сълзите ми неочаквано рукват. Чувствам се разстроена. Предадена. Бясна! Защото в случая не става дума само за мен, а за дядо. Той живее за тези вечери с игра на покер и ги чака от дни. Всичко е планирал! Не мога да наруша броя на играчите му! Не мога да го предам. Няма да позволя това да се случи.