Да започнем отначало

— Тук пише „сестра Кели“! — поправям го.

— Да, така е, по дяволите! — ругае той, прокарва ръка през косата си и я приглажда назад — Ще го запомня грешно!

— Няма значение, не се тревожи — опитвам се да го успокоя. — Кати, Кели, каква е разликата?

— Зависи от това дали ще получа ролята или не — отвръща мрачно той, на челото му се е врязала дълбока бръчка.

Като захвърля сценария на масичката за чай, той се изтяга върху един кадифен шезлонг. Забравете за модерния минимализъм — жилището на Фъргюс прилича повече на пещерата на Аладин. Обзаведено е с невероятна еклектика от старинни географски карти, шарена индианска черга на стената, купища книги с кожени подвързии и златни букви по кориците, старомодни лампи с ресни, върху които са хвърлени копринени шалове, за да бъде светлината мека и розова.

Както научих, всичко си има история и няма нищо общо с една разходка до ИКЕА. Вместо това Фъргюс е намерил повечето неща или по време на пътуванията си, или направо на улицата.

— Хората изхвърлят какво ли не, такива прекрасни вещи. Намерих този шезлонг на боклука — каза ми гордо, още когато влязох тук. — Показах го на един мой приятел, който работи в магазин за антики, и той ме светна, че е от началото на века, можеш ли да повярваш? Просто трябваше малко да го постегна… Сетне посочи лампите: — Те бяха изхвърлени за рециклиране. Нуждаеха се само от нови абажури и станаха като нови.

Слушах го и си мечтаех. За човек като мен, който има навика да пазарува от благотворителни магазини или втора употреба, това бе още по-добре! Тези неща бяха безплатни!

— Между другото, благодаря ти, че остави дядо да спечели — усмихвам му се, като сядам близо до шезлонга и се опитвам да го разсея от предизпитната треска. — Всички ние малко се тревожим за него, смятаме, че има начални признаци на Алцхаймер. — Чувайки се да произнасям тези думи, осъзнавам, че за пръв път изказвам проблема на глас, пред себе си и пред друг човек.

— И моят дядо има — отвръща тихо той. — Понякога е доста трудно. И за тях и за семейството.

— Знам — кимам, а вътрешностите ми се обръщат, докато мисля за дядо. Мога да мисля само за бъдещето, за това какво ще се случи. Страхувам се прекалено много, че ще го загубя.

— Междувпрочем, не съм — казва Фъргюс.

Това прекъсва мислите ми и аз го поглеждам объркано.

— Не съм го оставил да победи — обяснява с усмивка. — Той е страхотен играч.

Знам, че ме лъже. Случайно погледнах в картите му и видях, че има флош роял, но той бързо ги смени, за да загуби.

— И съм сигурен, че още доста време ще бъде такъв — уверява ме Фъргюс. Знам, опитва се да ме успокои.

— Благодаря и за това, че дойде с мен.