Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Не се тревожи, първо ще загрееш — прекъсва ме той, преди да успея да формулирам отговора и аз чувствам прилив на облекчение. Слава богу — за миг си представям как лицето ми приближава асфалта, докато сержантът реве над мен, като във „Редник Бенджамин“43.
— Добре, сега трябва да си избереш нагръдник — продължава той. — Има три различни цвята, според нивото на подготовка. Ако не си сигурна в издръжливостта си, вземаш син. Ако можеш да поемеш повече натоварване, вземаш червен. Зелен — само ако си сериозен атлет.
— Ясно, разбрах — кимам. Мамка му, кой цвят да избера? Поглеждам към онези със сини лигавници, които загряват, и виждам, че някои от тях не могат да хванат дори пръстите на краката си. Е, аз не съм чак толкова зле. Значи ще взема червен.
Точно в този момент обаче…
— Темпо, хайде, нямаме цял ден! — отново лае нетърпеливо той. — Движение, темпо! Без мотаене!
Грабвам зеления лигавник. Знам, че ще ми е трудно, но трябва бързо да вляза във форма. Себ си мисли, че съм суператлет и преди два дни съм тичала десет мили, не помните ли? Нямам време да се мотая с червения отбор. Трябва да мина направо към по-интензивни упражнения.
Освен това, колко кекава може да съм?
За миг ми се струва, че виждам изненада върху лицето на инструктора, сетне тя изчезва и той отново крещи:
— Окей, оттук! — и сочи с ръка към групата на зелените, които вече спринтират към края на парка.
Хвърлям палтото и сака си в минивана, слагам зеления лигавник е номер 34 на гърба си и започвам да тичам по тревата. Студено е, чувствам как леденият въздух пронизва дробовете ми, когато си поемам дълбоко дъх.
— Движи се! Не разочаровай съотборниците си!
Само че вместо да ги приближавам, те сякаш се отдалечават все повече от мен. Това е като мираж. Или като дъгата. С тази разлика, че в края няма гърне с жълтици, а само коремни преси, клекове и нещо, наречено „разтяжки“. Което звучи забавно и интересно от стола в топлия, уютен и ергономичен офис, но сега ми изглежда не чак толкова привлекателно в студената тъмнина на парка Уимбълдън.
Накрая, когато дробовете ми всеки момент ще избухнат, ги настигам, и то само защото те спряха да тичат и се подредиха на тревата, за да правят коремни преси. Забелязвайки инструктора, само вдигам ръка в нещо подобно на индианския поздрав „Хау!“ Не за друго, просто защото не мога да говоря. Тялото ми е в шок от това неочаквано силово изпълнение и аз се превивам на две, опитвайки да си поема въздух.
— Е, наслади ли се на разходката? — гърми гласът на инструктора в ухото ми, докато се навежда над мен.
Почти ще изляза от кожата си. Само че дори и за това нямам сили.
— Извинете… опитвах се да… — Мъча се да дишам, но той ме прекъсва.
— Петдесет коремни преси! — командва дрезгавият му глас.
А аз си мислех, че Уди бе безпощаден.
Свличам се на тревата и започвам. След пет минути съм напълно изтощена. Всичко, което искам, е да ме оставят да лежа тук, но няма да стане. Имам много страшен инструктор, който стои точно над мен и брои:
— Едно… две… три…
Добре, ще го направя. Това са само петдесет коремни преси! Няма да ме убият, я! Слагам ръце зад главата си, поемам си дълбоко дъх и започвам да се сгъвам…
Вземам си думите обратно. Мисля, че ще ме убият.
Двайсет минути по-късно съм готова да повърна. И този път пикантната храна няма нищо общо. Причината е, че не всичко свърши с петдесетте коремни преси. О, не! Трябваше да направя спринт, лицеви опори, разтяжки — което включва клякане, изхвърляне на крака встрани и отново изправяне — нещо, което е изключително болезнено. Честна дума. Да не споменавам за скачането, изхвърлянето и пълзенето на лакти около очертанията на парка.
Не, не се шегувам.
И да, отгоре на всичко трябваше да платя доста пари, за да правя тези непосилни диващини.
Никога не съм била толкова изтощена. Ако падна назад, ще трябва да направя повече, така че положих всички усилия, но отново и отново трябваше да правя упражнения. Всички останали от зеления отбор сякаш бяха олимпийски шампиони. По едно време трябваше да си партнираме и да действаме все едно сме войници, а един от нашите е бил ранен при бомбена атака, така че трябваше да го изведем на безопасно място. Паднах се с Гари — двуметров айти специалист, който се състезаваше в дисциплината триатлон просто за забавление. Достатъчно е да кажа, че докато го завлека на раменете си до нашия бункер, се клатушках и препъвах като пияна. Накрая той трябваше да ме носи.
43
Филм с Голди Хоун, 1980 г. — Б.пр.