Да започнем отначало

— Закъсня! — почти излая един от тях и аз се оглеждам на кого вика.

— Ти, момичето с розовия шал!

Гласът му е като откос на картечница. Какво момиче с розов шал? Не мога да видя никакво… О, боже, чакай малко, аз съм с розов шал.

По дяволите.

— Да, да, ти! Да нямаш тапи в ушите?

Обръщам се, изпълнена с безпокойство, и виждам този много страшен мъж — грамада от мускули, с ръце като месарски чук и глава като топлийка върху рамене като гардероб.

— Ама аз… само пет минути — поглеждам часовника си.

— Пет минути! Пет минути! — лае той и ме сочи с папката. — Трябваше да си тук точно в шест. На! Ми-ну-та-та!

По дяволите.

Сърцето ми започва да бие учестено в гърдите. Напоследък толкова усърдно се опитвам да не закъснявам. Откакто казах на Себ, че никога не закъснявам, навивам будилника, нося часовник, тръгвам по-рано. Правя всички възможни усилия и пак закъснявам. Сякаш съм направена така, че да не стигам навреме. Мама ми е казвала, че съм закъсняла дори да се родя с три седмици и раждането трябвало да бъде предизвикано изкуствено.

Но не мисля, че това ще мине като извинение пред сърдития господин главен сержант-майор (за мен военните чинове са абсолютно непонятни).

— Къде е вашият формуляр? — гърми гласът му, надвесен над мен като безподобния Хълк. Само дето не е зелен. Лицето му е по-скоро пурпурночервено, а вените изпъкват върху челото му като червеи.

— Ами… тук — изваждам формуляра.

Той го грабва от ръцете ми и го преглежда. Никога досега не съм се чувствала толкова нервна.

— Добре, Тес Конъли — продължава, докато ме гледа пронизващо, — аз съм Уди и ще бъда твоят инструктор.

— Здравей, Уди! — усмихвам се с облекчение. О, слава богу, изглежда не е чак толкова страшен. Сигурно е от онези „които само лаят, без да хапят“.

— Във форма ли си? — пита той и вдига вежди.

— Не бих казала точно това, но ходя пеша на работа всеки ден и апартаментът ми е на четвъртия етаж, а нямаме асансьор…

Тъй де, не искам да си мисли, че съм безнадежден случай.

— Хайде, покажи ми пет коремни преси, веднага.

Гледам го несигурно — той какво, шегува ли се? Веднага?

— Какво? Имате предвид… веднага? — започвам да пелтеча, оглеждайки се, за да видя реакцията на другите, но очевидно никой не ни слуша. Те вече са се оформили на групи и инструкторите ги водят към тревата.

— А ти какво мислиш? — стреля той като е оръдие.

Какво да мисля? Мисля, че не мога да направя и една коремна преса, камо ли пет! Това мисля.

— Аз… ами… — заекването ми стига до неразбираеми звуци.