Да започнем отначало

Но единствената причина за това, разбира се, е, че не харесвам пикантни храни, напомням си бързо, и никаква друга.

Няколко минути ядем в приятна тишина, докато Фъргюс вдига вилицата си и пита:

— Спомням си, че ми каза, че не мечтаеш?

Поглеждам го и за миг не включвам какво има предвид.

— Онази чанта, която видях…

Разбирайки какво иска да каже, се чувствам засрамена. Надявах се, че няма да спомене затова. Освен пред дядо, не съм признавала на никого и никога не съм била толкова смела, че да се разкрия и да стана за присмех, а сега тайната ми е разкрита.

— О, това ли? — правя се на безгрижна. Смятам просто да подмина въпроса, като се направя, че за мен не е важно.

Но има нещо в погледа, който Фъргюс ми отправя, което кара мечтите ми да изглеждат неочаквано възможни. Не искам да ги крия. Не искам да отричам. Напротив, искам да говоря за тях.

— Добре, признавам, обичам да правя някакви неща и имам разни идеи… — Винаги съм мислила, че ще ми бъде трудно да обясня каква е идеята ми, какъв е планът ми, но ето че, започвайки да говоря, думите сами излизат. — Знаеш ли, жените харчат цяло състояние за една чанта… О, сигурно не знаеш, нали си мъж — поправям се бързо. — Затова искам да направя чанта, която да е красива и стилна, но да не струва много пари и да не е направена в някоя прашна работилница в Китай или Индия. Чанта, която е изработена ръчно от стар брашнен чувал от Франция, така че да може да се рециклира…

— И така ще допринесеш за опазване на околната среда — прекъсва ме той.

— Точно — ентусиазирам се аз. — За тази използвахме кърпичката на дядо като подплата, една стара панделка и копчета, а в един магазин намерих стари кожени тиранти, за да направим от тях дръжките, които станаха перфектни. Така че, както виждаш, чантата също ще има история, минало — като всички неща, които си намерил за този апартамент… — Махам с ръце, преди да се обърна към него. И виждам, че ме гледа замислено.

— О, боже, извинявай, напълно се отнесох! Май прекалих. — Отново ме хваща срам.

— Напротив, така трябва — възразява той. — Щом изпитваш страст към нещо, трябва да прекалиш.

Изпитваш страст. Превъртам думите в главата си. Никога не съм мислила за това преди, но той е прав. Да, аз изпитвам страст към тези неща.

— Мисля, че чантата наистина е станала страхотна — продължава сериозно той.

— Така ли?

— Не разбирам много от дамски чанти — признава с крива усмивка, — но съм впечатлен от цялата концепция, а от онова, което видях… на мен много ми хареса. Искам да кажа, че ако бях момиче, сигурно щях да използвам такава чанта — добавя бързо. — Трябва да направиш нещо, което да е унисекс — защо си се ограничила само с едната половина от пазара?

— Хей, това е добра идея — кимам, а приумиците в мозъка ми вече се движат.

— Е, не съм само обикновен красавец — добавя иронично той. — Имам и мозък.