Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Още по време на пътешествието Аврора беше останала с впечатлението, че Паскал все търси повод да й се подиграе, да я изгледа накриво или умишлено да я заблуди. А може и да я гонеше параноя: напоследък пушеше прекалено много марихуана, а тя винаги се отразяваше зле на психиката й. Но замислеше ли се дълбоко, си даваше сметка, че приятелката й открай време беше затворена книга. Кога за последно й беше споделяла нещо?
Като че ли двамата с Жан си приличаха повече, отколкото й се щеше.
Понеделнишката сутрин настъпи с привичната си мудна апатия. Звънецът издрънча пронизително в ушите на Аврора. Навън небето продължаваше да тъмнее. Имаше чувството, че си е легнала едва преди пет минути. Паскал се обърна по гръб в съседното легло и дръпна чаршафа върху главата си. Аврора обмисли сънливо обичайния утринен ред, реши кой тоалет ще облече (в английски училища интернати като нейното не бяха въведени задължителни униформи), за да спести време на ставане, и докато затвори очи, вече беше заспала.
Десет минути по-късно госпожа Дърдън връхлетя в спалнята без покана.
— ДА ВИ ВИДЯ В СТОЛА ЗА ЗАКУСКА НА МОМЕНТА! — изрева надзорничката, затръшвайки неколкократно вратата в стената, за да ги събуди. В напрегнатата глава на Аврора блъсъците прокънтяха като оръжейна стрелба.
Паскал подскочи в леглото като ужилена. Косата й представляваше заплетено черно гнездо, сплескано от възглавницата. Изруга на френски и намъкна пуловер направо върху пижамата си.
Двете се отправиха към стола безмълвно — Аврора отдавна беше научила, че Паскал не обича да говори преди десет сутринта. Надзирателка с мише лице, пременена в неземен лимоновожълт комбинезон, отметна имената им в списъка си и след няколко минути двете вече седяха оклюмали на една от дългите дървени пейки с паници кашкава зърнена закуска в ръце.
За разлика от тях Фран Харингтън обикновено подскачаше като навита пружина рано сутрин. Днес се беше спряла на топла закуска: размекнати варени лентички бекон, жилаво пържено яйце и някакъв доста неапетитен сорт гъби, които Аврора оприличи на извития навън член на един девствен музикант, с когото беше правила секс. Хранителните навици на англичаните й се струваха крайно смахнати.
— Ей, Аврора, искаш ли да си ми партньорка днес? — поинтересува се Фран, пльосвайки се на пейката до Паскал, която направи презрителна физиономия и се дръпна настрана.
— Хубаво, все тая. — Аврора посещаваше часове по „Изкуство“. Не изпъкваше с познанията си по никоя академична дисциплина, затова залагаше на „общото“ образование, което уж й предоставяше по-широк избор в живота занапред. Не че се самозалъгваше — знаеше, че ролята на термина беше да повдигне самочувствието на по-плиткоумните ученици. Паскал наблягаше на езиците и естествените науки, тоест вече почти нямаха съвместни часове. Затова Фран се хвърляше на всяка възможност да се сдуши с нея.
— Страхотно! — Фран изсмука мазните си пръсти и намаза още масло върху препечената си филийка. — Вирджиния Прингъл-Стоут чула господин Уейд да казва, че сме можели, ако искаме, да рисуваме истински човешки модели за края на срока. Как мислиш?
Аврора не успя да прикрие изражението, плъзнало неканено по лицето й.
— Ъъ, забрави.
— Няма да са в странни пози, спокойно.
Паскан се приведе към Фран и теглейки един бърз, обигран поглед на тялото й, заяви:
— Опитвам се да задържа закуската в стомаха си. Налага ли се да обсъждаме подобни гротескни теми?
Страните на Фран пламнаха. За никого не беше тайна, че се бои от Паскал. Обикновено Аврора намираше страхопочитанието, с което се ползваше приятелката й, за ползотворно, но днешното й поведение граничеше с чиста злоба.
— Благодаря ти за информацията — обърна се към Фран, която се хвана за бледата й усмивка като за спасителен пояс, — но да забравим, става ли?
Паскал й стрелна кръвнишки поглед през масата и продължи да яде зърнената си закуска.
В петък по обяд получи обаждане от Том. Родителите й рядко я търсеха по време на учебния срок, затова тя веднага реши, че я чака лоша новина. Първата й мисъл беше, че Шерилин е починала. Втората — че първата далеч не я беше разтресла. Що за дъщеря разсъждаваше така?
— Татко? — Прекоси хокейното игрище с айфона си в ръка и отиде да проведе разговора в „пушалнята“ им: полянка сред гъстия храсталак, ограждащ портата на училищния двор.
— Миличка, татко е — информира я той излишно.