Империя на бури

Но грешният кон се намеси ловко.

– Няма такава. Освен че шпионите ти в „Океанската роза“ си вършат добре работата. И че Негово Величество е талантлив актьор.

Елин едва стърпя смеха си.

Лицето на Ролф притъмня.

– Напуснете кабинета ми.

– Готов си да отхвърлиш предложението ни за съюзничество заради някаква си дребна свада? – попита студено Дориан.

Елин изсумтя.

– Не бих нарекла погрома над скапания му град и корабите му „дребна свада“.

– Давам ти два дни да напуснеш острова ми – отсече през зъби Ролф. – След това обещанието ми отпреди две години и половина пак ще важи. – Той изгледа презрително спътниците й. – И вземи... менажерията си със себе си.

В устата й се надигна пушек. Очаквала бе съпротива, но... Трябваше да измисли друго решение... да разбере какво са наумили Роуан и Дориан и да начертае следващите си стъпки.

Нека Ролф смята, че оставя танца недовършен.

***

Елин тръгна по тесния коридор, а стени от мускули я обграждаха от двете й страни и отзад. Изправи се пред следващата си дилема: Едион.

Братовчед й ги чакаше пред странноприемницата, за да следи за вражески сили. Ако отидеше право при него, щеше да го тикне лице в лице с отдавна загубения му, нищо неподозиращ баща.

Но успя да направи едва три стъпки по коридора, когато Гавриел попита зад гърба й:

– Къде е той?

Тя извърна бавно глава. Смуглото лице на воина беше напрегнато, а очите му – пълни с тъга и решимост.

Елин се подсмихна.

– Ако говориш за милия ни, скъпоценен Лоркан...

– Знаеш за кого говоря.

Роуан пристъпи между двама им, но каменното му изражение не издаваше нищо. Фенрис, който тъкмо излизаше в коридора, затвори вратата на кабинета и ги загледа с мрачно любопитство. О, Роуан й беше разказвал предостатъчно за него. За лицето и тялото му, мечта на всяка жена и на всеки мъж. За нещата, които Майев го караше да върши, колко жертваше заради брата си близнак.

Тя изцъка с език и попита Гавриел:

– Не те ли интересува повече кой е?

Той не се усмихна. Не помръдна. Елин трябваше да спечели време и на себе си, и на Едион...

– Не ти решаваш кога, къде и как ще се срещнеш с него – отсече тя.

– Той ми е син, дявол да го вземе! Аз решавам.

Елин сви рамене.

– Не ти решаваш дали е позволено да го наричаш така.

Карамелените му очи просветнаха; татуираните му ръце

се свиха в юмруци.

– Гавриел – намеси се Роуан, – тя няма намерение да го крие от теб.

– Кажи ми къде е синът ми. Веднага.

А, ето го и него. Лицето на Пумата. Воинът, надвивал цели армии, чиято репутация караше дори калени войници да треперят от страх. Чиято кожа беше нашарена с имената на загиналите му братя по оръжие.

Елин обаче почопли ноктите си, сетне свъси вежди към внезапно опустелия коридор зад нея.

– Откъде да знам къде се е дянал.

Само докато примигнат, мястото, където преди секунда бе стояла Лизандра, вече беше празно. Летейки или пълзейки, тя беше изчезнала през прозореца. Да предупреди Едион.

Елин просто заяви студено на Гавриел:

– Никога не ми нареждай.

***

Едион и Лизандра вече ги чакаха в „Океанската роза“. На влизане в спретнатия й двор Елин едва събра енергията да отбележи пред Роуан колко е изненадана, че не е предпочел да прекара времето си на острова във войнишка мизерия.

Дориан, който вървеше няколко стъпки зад тях, се засмя тихо, което вероятно беше добър знак. При последната им среща не се беше усмихвал.

А и бяха минали седмици, откакто тя самата се беше смяла, откакто тежестта бе освободила гърдите й достатъчно, че да го стори.

Нареди с поглед на Роуан да я изчака на горния етаж и спря на средата на двора. Дориан, доловил намерението й, също спря.

Вечерният въздух беше напоен с ароматите на сочни плодове и увивни цветя, фонтанчето в средата на двора бълбукаше тихо. Елин се зачуди дали собственикът на странноприемницата не произхождаше от Червената пустиня, дали не бе научил за това приложение на водата, камъка и растенията в Крепостта на Тихите асасини.

Но първите й думи към Дориан бяха други.

– Съжалявам за Рифтхолд.

Загарялото от лятното слънце лице на краля се напрегна.

– Благодаря ти... за помощта.

Елин сви рамене.

– Роуан винаги си търси повод да се изперчи. Драматичните спасителни мисии придават смисъл и удовлетвореност на скучния му безсмъртен живот.

Откъм отворените балконски врати над тях долетя предупредително покашляне, достатъчно остро, че да я уведоми, че Роуан е чул хритроумния й коментар и възнамерява да й го върне, останеха ли насаме.

Тя сдържа усмивката си. Беше приятно изненадана от непринуденото, почтително разбирателство, което бе усетила между елфическия воин и Дориан по време на разходката им дотук.