Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Дарих го с изпепеляващ поглед. Но пък трябваше да се досетя, че монахът няма начин да не се обади — той си беше на всяко гърне мерудия.
— Да, да — изсумтя дон Феранте не особено доволен от факта, че брат Гуидо знае повече от него. — Боговете може и да са прокълнали Неапол, но поне спасиха нашите кожи.
— Само дето аз не вярвам в боговете в множествено число — обади се брат Гуидо, който понякога действително не знаеше кога да млъкне. — Бяхме спасени от нашия единствен Бог, от Бога Отец!
— Няма съмнение, разбира се — махна небрежно с ръка дон Феранте. — А сега, така и така сме тръгнали, можем да отидем да му благодарим лично в Неговия духовен дом на Земята — следващата ни спирка.
Буквално чух брат Гуидо как затаява дъх, но в момента единственото, за което можех да мисля, бе колко леко дон Феранте бе понесъл разрушението на своето царство, без да броим загубата на една от каляските му. Дано там не са били трите му метреси — толкова приятни жени! Иначе за Сантяго не бих проляла нито една сълза.
— След подобно бедствие не можем да поемем риска да тръгнем по крайбрежния път — продължи спокойно кралят, — защото не се знае дали няма да има нови трусове. Затова ще тръгнем на изток, по Виа Апиа.
Тук брат Гуидо вече буквално се ухили. Не можех да го разбера този човек!
— Виа Апиа, Апианският път — повтори сякаш в транс той.
Дон Феранте кимна с благородната си глава и добави:
— Да, пътят, който ще ни отведе чак до…
— Рим! — довърши изречението му брат Гуидо и се ухили още по-широко.
Обаче само аз го чух как под сурдинка допълва: „Тъкмо където трябва да отидем и ние!“
Четвърта част
Рим, юли, 1482 г.
Първа глава
Майко Божия!
Изобщо няма да повярвате на това, което сега ще ви кажа.
Аз, Лучана Ветра, Кики, обикновената флорентинска уличница, съм гостенка на самия папа!
Кълна се във вера мадре, че това е самата истина! Ето ме сега, стоя на бойниците на замъка Сант Анджело — личната резиденция на папата, разположена край реката. Вглеждам се в снишилите се през лятото води на Тибър — сребърна панделка, точеща се мудно между хълмовете. Поглеждам към другия бряг и църквата „Свети Петър“ — истинско злато под последните лъчи на слънцето, по-величествена даже от нашата Дуомо във Флоренция. И аз съм тук като гост на принца на тази велика базилика — най-могъщият мъж на този наш полуостров, Негово светейшество папа Сикст IV.
Надали е необходимо да ви казвам, че преди тази вечер за нищо на света не бих могла да ви кажа как се казва папата, ако ще и да ми давате буренце марсала. И след като изминахте с нас толкова дълъг път, също надали е необходимо да ви казвам, че брат Гуидо ме запозна с всички необходими подробности, както и с множество не чак толкова необходими. От известно време той изобщо не е на себе си от вълнение и непрекъснато ми шепне нещо в ухото. Разбирам го — за него това е върхът в религиозната му кариера — да бъде тук, в цитаделата на своя първосвещеник, на главата на неговия орден, че и на всички останали ордени. Исусе Христе!
Влязохме в Рим в ранната привечер след пътуване, продължило седем дни и нощи. Този път не се сблъскахме с нито едно от лишенията, които ни сподиряха по пътя от Флоренция до Пиза, да не говорим пък за плаващия ни затвор на борда на флагманския кораб „Бисто“. Каретите ни бяха много удобни, храната и напитките — на корем, а крайпътните ни отбивки — чисти и луксозни. Отбивахме се или в разположените високо по хълмовете дворци на благородници, благоразположени към краля на юга, или в странноприемници, които хората на дон Феранте превземаха изцяло, изхвърляйки навън вече настанилите се гости по долни гащи. Беше приятна гледка да видиш разни нафукани дамички и господа как се лутат като обезумели без слугите си, мърморят заради създаденото им неудобство и заситнят надолу по Виа Апиа, за да открият следващата странноприемница. Настанявах се в техните гнезда с коварното задоволство на кукувица и непрекъснато се питах какво ли е наистина да си благородник и да имаш реална власт, а не само обикновена проститутка, актриса, играеща добре ролята си.
И когато най-сетне преминахме портите на папския град, не можех да не се удивя на мащабите на това място — масивни квадратни постройки светеха като златни на слънцето, сгради с размери, каквито никога не бях виждала — нито във Флоренция, нито в Полето на чудесата в Пиза. Това бяха кучешките дни — Кучешката звезда грееше високо до слънцето, а то светеше продължително и до късно, но дори и тя накрая изчезна. Постепенно светлината над Рим остаря, златото се превърна в сребро и нощта се засвлича бавно. Папските палати и административните сгради, замъците и църквите бяха обгърнати от опаловия блясък на вълшебството. Нищо на този свят не можеше да се сравни с Рим — град, създаден за принцове.