Тайната на Ботичели

Усещането ми за навлизане в някакъв вълшебен свят се засили при пристигането ни в замъка Сант Анджело — огромна кръгла постройка върху четвъртита основа, изградена от теракотени тухлички — същински червен топ в нашата голяма шахматна игра. Кацнал на бреговете на мудната река, той приличаше по-скоро на крепост, отколкото на палат на удоволствията, но изненадващо покоите ни се оказаха изключително пищни, посрещането — топло. Нашата сватбена процесия получи целия най-горен етаж на замъка, където разполагахме дори със собствена трапезария, където се събрахме за вечеря. След вечеря двамата с брат Гуидо решихме да се поразходим — без да се наговаряме, едновременно, очевидно и двамата търсещи начин да се усамотим. По пътя бяхме успявали от време на време да си разменим по някоя дума, но тогава дамите бяха настанявани отделно от мъжете, така че единственото време заедно, с което разполагахме, бе в каретата по време на път, под погледите на краля и кралицата. От време на време си шепнехме по нещо, но нито веднъж не посмяхме да обсъждаме „Пролетта“. А пък през последните няколко дена, когато стана ясно, че папата ни е поканил в собствения си замък с обещание за аудиенция, преди да потеглим за Флоренция, шептенето на брат Гуидо не бе изразявало нищо друго освен безкрайното му вълнение, че ще се запознае с бащата на цялата Църква. Молеше се толкова много, че по едно време имах чувството, че езикът му ще падне. Коленичеше при всеки крайпътен параклис и накрая се уплаших, че плътта на коленете му ще се износи до кокал. Опасявах се дон Феранте да не заподозре нещо, тъй като нещо ми подсказваше, че Николо дела Торе не се слави с особен религиозен плам. Затова после, отново в каретата, чрез действия и строги погледи се опитвах да напомня на приятеля си да не забравя чия роля играе и да я играе добре. Отпусках се към него като лека жена, притисках гърдите си в лицето му и нашепвах в ухото му укори така, сякаш бяха сладки глупости, а не горчиви сериозности. (Не мога да не призная, че по този начин не само се грижех за нашата безопасност, но и задоволявах собствените си желания.) Постепенно той се усети и поправи поведението си. Но само външно, защото, когато наближихме великия град, усетих, че е под влиянието на неописуемо религиозно вълнение. Моето трудно сдържано вълнение спокойно съперничеше на неговото, макар да бе от различен характер — аз вече нямах търпение да поговорим отново за картината и да разбера как този достолепен град пасва в нашата мозайка.