Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Потръпнах. Пак насочих прожектора и заплувах по посока на тайнствената светлина, преминавах над железните сандъци и пръснатите кюлчета злато. Сърцето ми биеше силно. Тинята още плуваше във водата, сякаш това, което я вдигаше от дъното, все още беше наоколо. За разлика от предишните помещения, тук не видях даже и една-единствена риба. Бяха много, сигурно се криеха в мрака, но по-вероятно бяха подплашени и все още не се бяха върнали. Стегнах се и продължих напред.
Сред купчината счупени дървени касетки и гниещи отломки се натъкнах на източника на светлина — изпуснато и изоставено в тинята фенерче. Все още грееше срещу стената, осветяваше заключената врата на килера и хвърляше отблясъци в мътната вода. Нямах представа чие е, на Кенди или на Гонзало, но вече беше ясно, че на каквато и опасност да се бяха натъкнали, това е станало тук, в това помещение. Взрях се в мрака и заоглеждах пространството около фенерчето за някакви следи. През лъча на моя прожектор се стелеше мътилка, а до касетките и сандъците бяха залепнали сенките им. В една от тези сенки намерих двете чанти и пакета с инструментите, разтворен на пода. Наблизо лежеше заровено в тинята длето, а до него стърчеше чук.
Когато издърпах чука и отмих пясъка, забелязах, че само сандъкът пред мен стоеше изправен. Същият, който се бях опитал да разбия, след което пропаднах в тъмнина и се залутах на сляпо в кораба. Сега катинарът беше разбит, а не бях сигурен дали от мен. Очевидно Кенди и Гонзало също се бяха ПОМЪЧИЛИ над него. Навсякъде по капака и покрай пантите отзад виждах следи от длетото им. Слепващата ръжда беше откъртена и чистият метал блестеше ярко под прожектора ми. Обзет от внезапно вълнение, изпуснах чука на пода и започнах силно да бутам капака.
Докато се борех с него, си помислих, че може да не са отстранили цялото слепване. Наложи се да оставя фенерчето и да използвам и двете си ръце. Най-накрая със стържещо пукане капакът се отмести и сандъкът зейна с беззъбата си уста. Вътре имаше само тайнствен мрак, но капакът се отвори само наполовина и отказа да падне назад. Трябваше да го държа с едната ръка и да осветявам вътрешността с другата. Вдигнах прожектора и го насочих като око в тъмнината.
Светлината се отрази в блестящото злато и се върна към мен. Не бяха монети или златен пясък, а ярки златни кюлчета, натъпкани плътно едно до друго. Гледах ги удивен и затаих дъх от изненада — върху златните тухлички лежеше изоставена водолазна маска.
Бръкнах, извадих я и пуснах капака, който се стовари с приглушено от водата тупване. Разгледах маската, но не можах да позная чия е. Всички маски бяха под наем и изглеждаха едни и същи: овално стъкло с черна гумена рамка, регулираща се каишка и клапа. Стъклото беше цяло, каишката непокътната, но беше ясно, че се е случило нещо ужасно. Веднага разбрах, че някой е загинал.
Неоспоримата истина за нечия гибел ме изпълни с нарастващ ужас. Смъртта пак бе подала глава и сега се спотайваше в мрака. Изпитах внезапно желание да избягам, да изчезна колкото се може по-бързо от тъмните води и да се устремя към повърхността. По-добре да се изправя лице в лице с дявола, когото познавах, отколкото да срещна този, когото не познавах. Каубоят със сгъваемия нож, чакащ горе, може и да не е с всичкия си, но поне имаше ясни мотиви — мъчеше го алчност и искаше да си събере дълговете. Не беше някакво призрачно подводно проклятие, което сграбчваше нищо неподозиращите златотърсачи и ги завличаше в неизвестното.
Обърнах се и тръгнах към отвора. Тогава забелязах опашката на змиорката. През мен премина тръпка на ужас.
Гледах я как се извива през лъча на прожектора ми и се шмугва в сянката на преобърнат сандък. Ако съдех по дебелината на опашката, змиорката беше огромна. Сърцето ми заби лудо. Опитах се да успокоя дъха си. Внимателно насочих фенерчето покрай преобърнатия сандък. Опашката изчезна. Последвах я с прожектора, като се борех със страха си, докато не видях краят й да се скрива в отвора долу.
Поех дъх и въздъхнах с облекчение. Върна се в капитанската каюта и кой знае какво правеше там. Сигурно се любува на себе си в огледалото. Няма значение, но ако исках да изляза от кораба, се налагаше пак да пресека пътя й.