Златният дявол

Нямах време сега за това. Трябваше да намеря Кенди.

Излязох заднешком през дупката и се промуших през гората от греди към задния край на кораба. При вдигнатия покрив на задните каюти легнах по гръб и се промъкнах отдолу, като задрах кислородната си бутилка в каменистото дъно. На около метър навътре намерих четвъртития отвор към офицерските каюти и се вмъкнах през него. Видях, че помещението е празно и започнах да се оглеждам за следващия отвор. Но рязко спрях, защото точно когато си мислех за намерения по-рано череп, фенерчето ми се натъкна на нещо бяло. Оказа се, че не е друга част от скелет, а чашата за бръснене в цвят на слонова кост. Преплувах покрай нея, излязох през отвора над мен и влязох в пълния с буркани килер.

И тук нямаше никого. Видях само пукнатината в стената, през която бях зърнал ската. Замислих се дали да не загася прожектора и да потърся пак тясната дупка, но мисълта да се заигравам с тъмнината ми беше непоносима. Някъде в развалината все още плуваше хлъзгавата змиорка. Когато за последен път я видях — или по-скоро, почувствах — тя беше в капитанската каюта, точно над стълбището, през което сега надничах. Изплувах бавно нагоре, като оглеждах всеки ъгъл, и рязко се оттласнах към стаята.

В лицето ми светна лъч от прожектор. Кенди? Гонзало?

Приближих се и се взрях в ослепителната светлина. Различавах само проблясването на маска, въздушни мехурчета и отблясъка на кислородна бутилка. Пулсът ми се учести. Очите ми се уголемиха.

Отсреща ме гледаше идиот със сребърен кръст на врата и фенерче също като моето. Бях застанал срещу голямо огледало, което ме показваше в цял ръст — орнаментираното суетно огледало със златна рамка, на което се бях натъкнал преди и за което бях забравил. Гледах отражението си и се чувствах като глупак. Помислих си как капитан Брага е позирал в тази стая и се е дивял на вида си точно пред това парче стъкло. Какъв мъж е този, който носи такова огледало със себе си през половината свят? Човек с безкрайно его и каменно сърце. Такъв, който, за да постигне своето, бе готов на всичко.

Оттласнах се от огледалото и се понесох през помещението, като преминах покрай разхвърляните столове, преобърнатата маса и счупената мивка. Не спирах да се притеснявам, че змиорката може да е наблизо. Ако беше, не се показваше. Може светлината ми да я е уплашила. При задната стена заплувах нагоре към тавана — всъщност пода — и стигнах до отвора, водещ към помещението със съкровището. Облак тиня се спускаше надолу през дупката. Преплувах го и показах глава през отвора. Водата в това помещение беше полупрозрачна. Утайката се бе вдигнала и не виждах нищо на повече от половин метър пред себе си. Изплувах през дупката и влязох бавно. Някъде дълбоко в мрака се показа слаба светлина. Насочих натам прожектора си и я видях по-ясно. През мъглата слабо проблясваше фенерче и очертаваше силуетите на сандъците пред мен. Странно, но лъчът не се местеше.