Дясната ръка на Бога

Лозианите също не си лягаха рано — и млади, и стари танцуваха и пееха до късно през нощта, а на другия ден съумяваха да станат редом с останалите войници и да не изостават от тях. Някои от фалтанските войници недоволстваха, но командирите им оставаха непреклонни, така че първите бяха принудени да лежат в палатките си и да слушат долитащото веселие.

На третата нощ от напускането на Мерциум (пета от потеглянето) Лийт посети лагера на лозианите. Там край огромен огън се срещна с Ейксхафт, Танама от народа на уайдузите, върховния вожд на фенните и тревожещата го фигура на Джетарт, седнал в сенките като тъмен облак. С тях бяха Перду и Фарр, като последният се пошегува, че е променил народността си.

— Разчетохме изникването ви по звездите — каза върховният вожд чрез посредничеството на Перду. — Пет небесни коня, възправящи се срещу синия огън от изтока. Сблъсъкът на огньовете наближава. Ние бяхме призовани да подкрепим Първородните с даровете, дадени ни от боговете — тайните дарове на виддата, които са известни само на нас.

— Какви са тези дарове? — попита Лийт. Когато въпросът бе преведен, вождът отвърна съвсем кратко.

Перду объркано сви рамене.

— Той отказва да сподели. Самият аз не зная нищо за тях. Зная, че жителите на виддата използват огън, но не го боготворят. Те гледат на себе си като на хора на Въздуха: от него долита снегът, сред него се реят орлите. Макар да ме приеха сред себе си, има много тайни, които фенните отказват да споделят с мен, защото ме наричат дете на Огъня. Преди не разбирах какво имат предвид. — Той погледна към Стрелата в ръката на Лийт. — Сега мисля, че разбирам.

Лийт благодари на фенните, че са се отправили на това пътуване.

— Трябва да сте тръгнали скоро след като напуснахме земите ви — рече той.

— Напуснахме веднага щом жреците ни се срещнаха — отговори вождът. — Вашето пристигане потвърди виденията им. Поехме на изток, за да видим спускането на огъня.

Тези тайнствени думи изчерпаха отговора.

Ейксхафт и Танама седяха един до друг като съюзници, но Лийт усещаше напрежението между тях.

— Не беше моя идея да се съюзим с враговете си — каза предводителят на фодрамите. — Този бисер е дело на приятеля ни от Инч Чантър, който е седнал встрани, сякаш няма нищо общо с нас.

Ейксхафт се засмя. Звукът напомни на Лийт на боров мирис и гъстините на леса; на водата, пенеща се около носа на кану.

— Една вечер той изникна, доволен като мечка, намерила мед, сякаш не бе изоставил земите ни за повече от двадесет години.

Отново смехът, смекчил думите.

— По петите му вървяха уайдузките водачи — или каквото беше останало от тях. Изглежда те се отнасят към него със същото уважение, както и ние. И не ни оставаше нищо друго, освен да приемем. — Той кимна към уайдузкия вожд, седнал до него. — Едва се бяхме завърнали от Хелиг Холт, но Джетарт ни подбра и още преди да е свършило лятото, поехме на път. Армия от фенни, фодрами и уайдузи. Кой би си помислил подобно нещо?