Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Глупак. Конете пиха от нея, а Бинабик почисти раните ни с нея“.

Но все пак, дори да се отровеше, щеше да е за предпочитане пред гибелта, която за малко не ги беше сполетяла… миналата нощ?

От студената вода раните върху китките и дланите започнаха да го щипят. Всички мускули го боляха, а ставите му бяха вкочанени и възпалени. Но все пак не се чувстваше чак толкова зле, колкото би могло да се очаква. Вероятно беше спал поне няколко часа — не можеше да прецени кое време на деня е. Огледа пещерата за нещо, което би могло да му подскаже. Колко беше спал? Конете кротуваха на мястото си. От другата страна на огъня зърна златистата коса на Мириамел изпод наметалото й.

— О, приятелю Саймън!

Обърна се. Бинабик подтичваше откъм тунела и носеше нещо в шепи.

— Привет — отвърна Саймън. — И добро утро — ако наистина е сутрин.

Тролът се усмихна.

— Наистина е, макар че скоро ще стане пладне. Току-що бях в студената и потънала в мъгла гора да дебна най-неуловимия дивеч. — Той повдигна ръце. — Гъби. — Приближи се до огъня и изсипа улова си върху един плосък камък, след което се зае да сортира плячката си. — Това е сива шапка. А това е заешки нос, и е много по-вкусна от истински заешки нос, струва ми се, а и много по-лесно се почиства и приготвя. — Той се засмя доволно. — Ще ги сготвя и ще си направим прекрасна закуска.

Саймън се усмихна.

— Радвам се, че дойде, Бинабик. Дори да не ни беше спасил, пак щях да се радвам да те видя.

Тролът вдигна вежди.

— Вие двамата направихте много, за да се спасите и сами, Саймън. Явно си голям късметлия, като знам, че постоянно се забъркваш във всевъзможни проблеми. Веднъж ми каза, че родителите ти били най-обикновени хора. Понякога си мисля, че поне единият не е бил човек, а нощна пеперуда. — Той се подсмихна и посочи огъня. — Непрекъснато се завираш в пламъците на най-близкия огън.

— Така изглежда. — Саймън седна на един камък: намести се внимателно, за да си намери най-безболезненото положение. — А сега какво ще правим? И как ни откри?

— Колкото до това какво ще правим — свъси съсредоточено вежди Бинабик, докато режеше гъбите, — моето предложение е да се нахраним. Реших, че ще е по-добре да ви оставя да се наспите, отколкото да ви будя. Сега сигурно си страшно гладен.

— Направо ужасно — призна Саймън.

— Колкото до другия ти въпрос, мисля да почакам, докато се събуди и Мириамел. Колкото и да обичам да бърборя, не ми се повтаря всичко това два пъти.

— Ако сте искали да ме събудите — обади се троснато от постелята си Мириамел, — успяхте да го направите. Може ли да приказвате толкова?

Бинабик остана невъзмутим.

— Значи сме ти направили услуга, защото скоро ще имам с какво да ви нахраня. Ето тук има чиста вода за миене, а ако искаш да излезеш навън, огледах наоколо и се убедих, че няма никого.

— О — простена Мириамел, — всичко ме боли.