Бавачката на ангели [bg]

– Вече всичко ли си имате? – попита тя, наблюдавайки планината от куфари и вещи, струпани в антрето.

Дан правеше курсове до колата и обратно, товарейки багажа. Ана още отсега виждаше, че няма място за всичко, но това си беше негов проблем. Нали той каза на децата сами да си приготвят багажа и да вземат каквото искат.

– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? Не ми се ще да те оставям сама след вчерашната преживелица.

– Благодаря, но няма страшно. Всъщност ще се радвам да остана сама със себе си за няколко дни.

Тя го погледна умолително, надявайки се да я разбере и да не се почувства наранен. Той кимна и я прегърна.

– Разбирам те, скъпа. Не е нужно да ми обясняваш. Изкарай си хубаво и мисли за себе си. Яж добре, иди на шопинг или пък да поплуваш. Прави каквото искаш, само къщата да е цяла, когато се върнем.

Дан я прегърна за последно, след което продължи да товари куфарите. Ана усети как гърлото ѝ се свива. За малко да каже, че е размислила, но преглътна думите си. Нуждаеше се от време за размисъл, а вчерашният ужас не беше единственото, което трябваше да асимилира. Животът се простираше пред нея, но тя не спираше да гледа в огледалото за обратно виждане. Време беше да вземе решение. Какво трябваше да направи, за да се отърси от миналото и да погледне напред?

– Защо няма да дойдеш с нас, мамо? – попита Ема, дърпайки я за ръкава.

Ана клекна до нея и се изненада колко висока е станала дъщеря ѝ. Пролетта и лятото беше дръпнала на ръст и вече беше голямо момиче.

– Нали ти казах, че имам много работа вкъщи.

– Да, но ще ходим в Лисеберг!

Ема гледаше така, сякаш майка ѝ си е изгубила ума. И през очите на едно осемгодишно дете това си беше така, щом Ана доброволно се отказваше от посещение на увеселителния парк.

– Следващия път ще дойда с вас. Пък и знаеш колко съм плашлива. Няма да посмея да се кача на нищо. Ти си много по-смела от мен.

– Да, така е! – каза Ема и се изпъчи гордо. – Ще се возя на влакчета, на които дори татко не смее да се качи.

Ана продължаваше да се трогва всеки път, когато чуеше Ема и Адриан да наричат Дан „татко“. Това беше още една от причините да има нужда от тези два дни уединение. Трябваше да открие начин отново да заживее пълноценно. Заради семейството си.

– Ще се видим неделя вечерта – каза тя и целуна Ема по бузата.

След това дъщеря ѝ се втурна към колата, а Ана се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце, наслаждавайки се на суматохата. Дан вече се потеше и изглежда започваше да осъзнава невъзможността на начинанието.