Сребристи сенки [bg]

Не го бях забелязала, когато ме освободиха, но всяка врата беше обозначена с буквата „Р“ и номера на стаята. Дали „Р“ означаваше размисъл? Общо бяха двайсет на брой, но нямаше никакви признаци, че всички са заети. Не се осмелих да използвам идентификационната карта, за да отворя някоя от тях. Интуицията ми подсказваше, че само алхимик с високо ниво на достъп може да ги отвори, а освен това, ако ги наблюдаваха, всеки лъч светлина можеше да се покаже върху екрана на някой монитор за видео наблюдение. Затова просто продължих, при все че ми се повдигаше при мисълта, че само на няколко крачки в момента някой страдаше, както бях страдала аз.

След като отминах тези килии, се спрях пред двойни врати с надпис „КОНТРОЛЕН ЦЕНТЪР“. Повечето от административните врати и тези на контролните зали бяха стъклени, но по тези не можеше да се отгатне какво има зад тях. Колебаех се дали да използвам картата си и да се вмъкна вътре, когато вратите се разтвориха и излязоха двама алхимици. Аз побързах да се изместя извън полезрението им. Слава богу, те се насочиха с бързи крачки в противоположна посока от мен. Тежките врати се затвориха твърде бързо, за да мога да се промуша между тях, но успях да надзърна вътре, преди да хлопнат със силен звук.

Неколцина алхимици седяха в малки кабини с гръб към мен, пред тъмни монитори, със слушалки на главите. Върху бюрата им бяха закрепени големи микрофони заедно с контролни панели, които не можех да разчета. Досетих се, че оттук се наблюдаваха затворниците в единичните килии. Всеки затворник беше под постоянно наблюдение, микрофонът изкривяваше гласа на оператора, а газът и светлината се контролираха от панела. Подозирах, че персоналът работи на смени, и това тук го доказваше. Нямах време да преброя колко точно са операторите, а и една част от залата беше извън полезрението ми, но видях поне петима.

Това, което още видях, при това е абсолютна яснота, беше надписът: „Изход“. Намираше се в противоположния край на залата, зад операторите и мониторите, но нямаше как да сбъркам големите червени букви. Сърцето ми запрепуска. Това беше мястото, откъдето се влизаше и излизаше! За няколко секунди се питах дали няма да е по-лесно да се прокрадна вътре и да изляза през заветната врата. Не, нямаше да е толкова лесно, признах си много скоро. Първо, не беше просто да се проникне в тази зала. Тежките двойни врати едва ли се отваряха и затваряха често, а и вдигаха достатъчно шум, така че все някой щеше да забележи, че се отварят сами. Дори и нито един от алхимиците да не ги наблюдаваше, някои от тях седяха прекалено близо, за да съм спокойна.