Сребристи сенки [bg]

— Шантал е била смела и дръзка, нали? Затова ти се страхуваш. — Болката, изписана по лицето му, беше толкова силна, че едва се сдържах да не го прегърна… и в същото време исках здравата да го разтърся заради страха му. — Ти се ужасяваш да действаш. Защото може да свършиш като нея!

Дънкан преглътна и отново се зае с купата си.

— Ти не разбираш.

— Тогава ми помогни да разбера.

Той остана безмълвен.

— Чудесно — троснах се аз. — Сама ще си изясня всичко за системата за управление на газа и повече няма да те притеснявам. Предполагам, че можеш да продължиш по същия начин и да изхвърлиш и това.

Коленичих, сякаш бях изтървала нещо, и ловко извадих от чорапа си спринцовката с капачка, мушнах я в неговия и бързо спуснах крачола на панталона му, преди някой да е видял.

— Какво беше това? — изсъска Дънкан.

— Последната спринцовка от запасите ми с моето мастило, което блокира внушението. Запазих я за теб, но ти вероятно ще предпочетеш да не я използваш. Всъщност може би ще ги помолиш да ти опреснят татуировката с по-голяма доза, за да не можеш никога повече да мислиш самостоятелно.

Звънецът сложи край на часа и аз се извърнах, за да си тръгна, оставяйки го да зяпа слисано след мен. Същата вечер, докато се приготвях в банята за лягане, успях да заредя с магия още няколко спринцовки, които бях скрила в стаята ми. Отново направих номера с дъвката, за да блокирам ключалката на вратата, след като угасят светлините. Може и да не знаех къде точно се намира главният команден пулт за подаването на газа, но въз основа на проучванията и наблюденията ми бях стигнала до някои логически заключения. Ема видя, когато залепях дъвката на вратата и пророни с едва доловим глас:

— Сериозно ли си решила да го направиш?

Кимнах рязко и се нагласих в леглото с книга в ръка за задължителното време за четене преди сън. Когато по-късно светлините угаснаха, отново изчаках достатъчно дълго алхимиците от нощната смяна да заемат местата си, преди да се задействам. Покрих възглавницата със завивките, промърморих заклинанието за невидимост, после прикрепих откраднатата електронна карта към ризата ми, преди тихо да се промъкна през отключената врата. В коридора отвън се натъкнах на подобна обстановка като вчерашната: почти никаква активност от страна на мъжа, охраняващ прохода, където коридорите се пресичаха.

Прокраднах се надолу до асансьора и стълбите, като използвах картата, за да мина през вратата, която ги преграждаше. Контролният панел светна в зелено и аз въздъхнах облекчено, че все още имам достъп. При все че вратата на стълбището не беше съвсем тиха, успях внимателно да я отворя и да се промуша по-безшумно през нея, отколкото ако използвах асансьора с издайническия му звън. Трябваше да бъда много предпазлива и да я открехна съвсем малко, колкото да се промъкна. Когато се озовах на стълбището, забелязах нещо, което ми направи впечатление и когато бях в асансьора. Нямаше път нагоре. Единственият път беше само надолу.