Рубинения кръг [bg]

— Трябва да хапнем набързо нещо и да потегляме — каза Сабрина.

— Надявам се, че обичаш бисквити „Орео“ и царевични пръчици със сирене — рече Еди.

Ние задъвкахме вредната храна, докато Сабрина ни обясни още някои подробности от плана.

— Отиваме в Калексико, долу, на южната граница. Но вие не би трябвало да го знаете. Трябва да се преструваме, че съблюдаваме правилата. След като пристигнем, вероятно ще ни разделят, но аз ще бъда наоколо. Освен това ще ми оставят телефона, така че ще мога да изпращам есемеси на Маркъс.

— А ти ще държиш мен в течение, нали? — обърнах се към Маркъс.

Той ми се усмихна сковано.

— Добре. Не се тревожи. Сабрина ще се грижи за тях.

Празна утеха, след като всички знаехме, че нещата можеха много, много лошо да се объркат в лагера на Воините и Сабрина нямаше да може да направи почти нищо. Както обикновено, Сидни бе повече загрижена за мен.

— Бъди много внимателен, Ейдриън — каза ми тя на тръгване. — Искам да намеря Джил, но не и с цената да загубя теб.

— Ще бъде коригиращо внушение — уверих я аз. — Ти си тази, която влиза в гнездото на осите.

— Това е нашата съдба — каза тя просто. — Ти вършиш своята работа, а аз — моята. — Повдигна се на пръсти и ме целуна леко по бузата. Нямаше начин да се задоволя с това. С ловко движение я взех в прегръдките си и я дарих с дълга страстна целувка на сбогуване, без да ме е грижа за свидетелите. Когато тя най-сетне се отдръпна назад, новото й лице пламтеше като на старата Сидни, но остана в обятията ми.

— Не мога да кажа, че не го очаквах — призна си тя.

— Това е то — казах й. — Много скоро Джил отново ще е при нас. И след това ще се сдобием със свобода и ще заживеем щастливо до края на дните си.

И как по-точно смяташ да го постигнеш? — пожела да узнае леля Татяна. — Ще се върнете да живеете в кралския двор? Или с онези съхранители в Мичиган?

Имах усещането, че същите въпроси измъчват и Сидни, но тя не изрече нито един на глас. Вместо това лицето й светеше с любов и надежда и тя ми подари една прощална целувка. И докато се усетя, Сабрина ги водеше към колата си, за да се впуснат в това необикновено приключение. Аз стоях редом с Маркъс на прага и останах взрян в нощта дълго след като те изчезнаха от погледа ми.

— Надявам се, че планът е добър — казах му аз със свито сърце.

Маркъс въздъхна и за пръв път умората измести обичайното му оптимистично изражение. Навярно бе много изтощително постоянно да убеждаваш хората, че всеки рискован план, който измисляш, си струва.

— Не става дума дали е добър, или не. Това е единственият план, с който разполагаме — призна той.