Рубинения кръг [bg]

— Странно… — промърмори тя. — Имам чувството, сякаш ключ се превъртя в ключалката си.

— Сега тези пръстени обвързват заклинанието с вас — обясни Мод. — Ако ги свалите, истинската ви външност ще се завърне. В противен случай, магията ще трае около седмица.

— Това е реалният ви краен срок — додаде Инес. — Навярно бихте могли да се прикриете, когато силата ви изчезне. Ала когато истинското ви лице се върне, играта свършва. Тогава наистина ще се наложи да се осланяте на ума и съобразителността си, за да обясните станалото.

Както винаги, говореше саркастично и заядливо, но по тона й долових колко е уморена. Една бърза проверка на аурата й потвърди предположението ми. Магията, която двете вещици току-що бяха сътворили, беше значителна и беше само част от това, което са започнали по-рано през деня с помощта на останалите вещици. Сидни се извърна към Мод и Инес.

— Не мога да ви се отблагодаря за всичко, което направихте. Наистина. Това означава толкова много за мен и…

— Без излияния — прекъсна я Инес. — Знаем, че си благодарна. И би трябвало. Но сега трябва да го докажеш и да оправиш цялата каша, забъркана от Алисия. Спаси приятелката си.

Сидни изправи рамене.

— Ще го сторя, госпожо.

Вещиците дадоха няколко последни наставления на Сидни и на мен, тъй като аз щях да се присъединя по-късно към тях, когато щяха да освободят Алисия, и си тръгнаха. Еди и Сидни тутакси се втурнаха към огледалото и възкликнаха удивено, когато видяха новите си физиономии. И преди можеха да ги сбъркат за брат и сестра, а сега изглеждаха като по-различна двойка брат и сестра. И двамата имаха сини очи, а Мод бе свършила чудесна работа, придавайки им приятен, но незабележим вид. Надявах се, че това ще е гаранция никой да не ги погледне повторно.

С моята скромна помощ двамата тъкмо привършваха боядисването на косите си с „Тъмен кестен“ — тъмнокестеняв цвят с лек червеникав оттенък — когато цъфна Сабрина. Когато ги видя, обичайният й дързък непукизъм леко се пропука. Тя беше свикнала с най-различни чудатости, но не всеки ден й се случваше да се сблъска с човешката магия.

— Невероятно — промърмори тя, като местеше слисания си поглед между лицата им. — Никога нямаше да ви позная. Сега спокойно можете да се разхождате под носа на алхимиците.

Маркъс, който наблюдаваше развеселено цялата сцена, скръсти ръце и се облегна назад на мекия диван.

— Може би твоите приятели ще могат от време на време да правят и на мен същото заклинание. Ще е много удобно да се придвижвам инкогнито.

— Ще им кажа — отвърна Сидни. Извърна се към Сабрина и вдигна ръката си със сребърния пръстен. — Има ли някакви правила за бижутата? Дали ще ни позволят да носим тези?