Изтръгнати от корен [bg]

Изкачихме едно последно възвишение и от върха му съзряхме Кралия, столицата: жълти къщи с оранжево-кафяви покриви, нацъфтели като диви цветя по бреговете на широката, искряща Вандалия, и сред тях — Замъкът Орла, кралският дворец от червени тухли, издигащ се върху висока скала. Беше по-голям, отколкото си бях представяла, че може да бъде една сграда: кулата на Змея беше по-малка от най-малката кула на замъка, а те бяха десетина.

Соколът ме погледна — предполагам, за да види как възприемам гледката, но тя беше толкова внушителна и причудлива, че не успях да реагирам. Имах усещането, че гледам картинка в книга, а не нещо реално; от умора не можех да мисля: усещах единствено постоянното тъпо пулсиране в бедрата, треперенето на ръцете, дебелия пласт прах по кожата ми.

На кръстопътя ни чакаше рота войници, строени около огромна платформа, издигната в средата. Върху нея стояха няколко свещеници и монаси, обградили мъж в най-странните свещенически одежди, които бях виждала — наситено лилаво с пищна златна бродерия. Издълженото му, безмилостно лице изглеждаше още по-продълговато заради високата двувърха шапка.

Марек спря и се загледа в тях, а аз успях да изравня упорития си кон с него и Сокола.

— Е, баща ми е изкарал книжния дъртак — каза принцът. — Явно ще й сложи реликвите. Това проблем ли е?

— Не мисля — отвърна Соколът. — Безспорно скъпият ни архиепископ може да бъде малко досаден, но в случая твърдоглавието му ще ни бъде само от полза. Той никога няма да допусне фалшива реликва, а истинските няма да покажат нищо, което не съществува действително.

Възмутена от безбожието им — да наричат архиепископа „Дъртак”! — изпуснах възможността да помоля за обяснение: защо някой би искал да покаже несъществуваща поквара? Марек вече пришпорваше коня си напред. Фургонът с кралицата затрополи надолу по склона след него, а зяпачите, макар и с грейнали от любопитство лица, се отдръпваха като вълна от брега. Забелязах, че мнозина носят евтини малки амулети за прогонване на злото и се прекръстват, когато минаваме покрай тях.

Кралицата седеше, без да поглежда настрани и без да помръдва; само леко се поклащаше напред-назад от друсането на фургона. Каша се беше преместила по-близо до нея и когато минах край тях, ме погледна; отвърнах й със също толкова разширени от изумление очи. Никога не бяхме виждали толкова много хора на едно място. Те се тълпяха тъй близо до нас, че докосваха краката ми въпреки огромните железни копита на коня ми.