Синовете на Спарта [bg]

Артаксеркс препускаше през персийските полкове, които така се бяха смесили, че беше трудно да различиш враг от приятел. Един гвардеец погледна нагоре към копието в ръката на царя и белите му зъби проблеснаха, когато се разсмя и завика ликуващо.

Кръвта на Арией се смрази, когато разбра какво вижда. Носеха главата на Кир, вдигната високо над редиците. Заля го ужас, но после той погледна с нови очи прашното бойно поле. Кир беше убит и силите под командването на Арией сякаш изведнъж се бяха смалили. Гърците вече не се виждаха никакви, сякаш никога не ги бе имало.

Арией затвори очи и за момент му се прииска Оронт все още да командваше, макар че това желание го принизяваше. Сърцето му се сви, когато отвори отново очи и видя, че унищожението продължава. Кир беше мъртъв и нищо на този свят не беше добро.

— Сигнал за отстъпление! — извика той. — Оттеглете се в ред на запад и юг. Кир е мъртъв. Вече няма чест на това бойно поле.

— Кажете на хората да не бягат! — продължи той. — Царят ще избие всички ни, ако не се оттеглим веднага. Изтеглете се в ред и може да доживеете и да видите утрешния ден. Побегнете ли, с всички ни е свършено.

Пратениците се втурнаха презглава през редиците. Арией продължи да гледа как имперската армия разпердушинва полковете му, оставяйки след себе си кръв и кости. Всичко беше приключило. Оставаше им единствено да се опитат да оцелеят.

С изправен гръб Арией обърна коня си.

— Бавно, момчета. Марширувайте с мен — с високо вдигнати глави. Каузата ни е изгубена, но ние не сме.

Най-близките редици изпитаха облекчение, че няма да продължават напред към врага, който вече виеше ликуващо докато новината за победата се разнасяше.