Синовете на Спарта [bg]

Видя, че Менон сочи нещо отстрани, стисна зъби и примижа, но не видя нищо — прахта там беше най-гъста. Изведнъж изпита чувството, че около тях цари единствено хаос. Изсумтя, когато разбра, че трябва да спре и да се огледа по-добре.

— Арес да ни закриля! — изръмжа той и изкрещя като на парад, както очакваха войниците от него. — На три... крачки! Каре, стой! Елини…! Стой!

Спартанците спряха на лява крачка и прибраха рязко десния крак. Всички редици застанаха мирно насред виещия се около тях ситен пясък. От север задуха лек вятър и навя прахта в лицата им, принуждавайки ги да примигнат. Задъханите мъже усещаха пясък в устата си и ругаеха. Сякаш самата земя беше срещу тях в този момент.

Клеарх се напрегна, когато чу тропота на копита, но позна по звука кой приближава. Помъчи се да си спомни имената им, но не успя. Очевидно беше, че и двамата са участвали в сражението. Бяха целите в кръв, макар че не изглеждаше да е тяхната. Физиономията на аристократа бе мрачна — изражение, което спартанецът познаваше много добре. Другият клатеше глава и се усмихваше, неспособен да повярва какво е видял и направил през този ден. Клеарх познаваше и тази реакция и с мъка се овладя да не се ухили на младежа, който бе открил, че войната му харесва.

— Няма да стоя в краката ви, сякаш прося милостиня — извика той на двамата гърци на конете. — Спешете се. Кажете ми какво става. Простете, но не си спомням имената ви.

— Ксенофонт от Атина — каза първият, докато скачаше от коня и хващаше повода. — А моят усмихващ се спътник е Хефест.

— Какво става със сражението? С Кир? Покрай този прахоляк пратениците ми не са идвали от цяла вечност.

Клеарх погледна към слънцето, което беше станало червено и пълзеше към хоризонта. Бяха се сражавали цял ден и бяха изтощени. Единствено перспективата за нова атака ги държеше будни.

— Кир падна — каза Ксенофонт и се извърна, за да не гледа как надеждите на Клеарх рухват. — Брат му му взе главата. Видях го, преди да ви настигна. След това сражението… ами, знаеш.

Клеарх не показа с нищо мъката и съжалението, които го заляха. В този момент цялата гръцка войска се нуждаеше от силен водач. Новината вече се разпространяваше между войниците и затова той потисна собствената си реакция и се усмихна, макар че в този момент изглеждаше така, сякаш изведнъж е остарял с десет години.

— Да, синко, знам. Ти се справи добре днес. Това е важното.

— Наистина ли? — попита Ксенофонт. Тонът му бе горчив и в отговор Клеарх отново му се усмихна.

— Означава, че си жив, за да се биеш и утре. А това е важно за мен, тъй като имам съвсем малко коне.

Огледа се и отново видя маршируващите полкове в далечината, подобни на пулове в игра, чиито правила вече не разбираше. Тази мисъл накара стомаха му да се свие. Неговите гърци бяха далече от дома, заобиколени от най-голямата военна сила, която светът можеше да събере — и водена от едва ли не божествен цар, който имаше всички причини да ги накълца на парчета. Клеарх се изкиска.