Колелото на Осхайм [bg]

Нямах време да размишлявам върху откритието си. Един мъж, който бе умрял в разцвета на силите си, се метна към мен, приклещи острието ми и ме събори на земята. Не съм бил нападан от куче, но предполагам, че преживяването е също толкова ужасяващо. Ревът на създанието изпълни целия ми свят. Силата му категорично превъзхождаше моята и ако не беше ризницата, той щеше да къса месото от костите ми. Други ръце ме сграбчиха и усетих, че ме влачат по паветата, макар че бях загубил ориентир и не можех да кажа в коя посока. Почти се надявах да е към гъмжилото от мъртъвци, където поне можех да очаквам бърза смърт.

В следващия момент открих какво вероятно е чувството да си на дръвника на касапина. Около мен засвистяха мечове. Чувах и усещах ударите на остриетата в плът. Започнах да се боря, докато студената кръв ме обливаше, и след, както ми се стори, цяла вечност силни ръце ме изправиха на крака.

— Маршале! — Ренпроу ме хвана за главата и ме огледа за рани, докато останалият без крайници нападател потръпваше на земята пред нас. Звуците на битката бушуваха наблизо, не трясък на стомана или бръмчене на тетиви, само крясъците на живите и мъртвите и глухото сечене на месо. — Маршале? Чувате ли ме?

— Какво? — Огледах се. От всички страни имаше гъсто струпани мъже от стражата — резерви, доведени по дългия околовръстен път, който представляваше върхът на стената. Над нас още се водеше войната на изтощение, мъртвите напираха бавно от мястото на пробива, но истинската битка се разиграваше пред мен. Още трупове се сипеха през стената в непрестанен дъжд и падаха върху купчината от онези, които бяха прекалено тежко ранени, за да продължат нататък. Падането вероятно пак би убило човек, но не чупеше достатъчно кости, за да забави армията на Мъртвия крал, и сега наскоро удушени стражи се изправяха срещу старите си другари. — Къде са резервите ни? По дяволите! Трябва ни Седма! Трябва ни дворцовата гвардия!

Позволих на Ренпроу да ме отведе назад през редиците. Присъствието ни беше привлякло мъртвите, но нямахме достатъчно хора да ги удържим. Заповедите на някой некромант можеха да ги пръснат из града. Може би единствено желанието на господарите им да видят офицерите и командирите от отбраната на Вермилиън мъртви ги задържаше тук.

— Дарин? Къде е Дарин? — Отърсих се от Ренпроу. — Къде е Барас?

Ренпроу вдигна глава да срещне погледа ми и беше изблъскан, когато още стражи минаха бързо покрай нас да се включат в мелето. Прикова ме с тъмната напрегнатост в очите си.