Гробовни тайни [bg]

— Свикнали сме.

— Мога ли да видя пистолета?

— По-добре не.

Каза го съвсем безгрижно, но беше ясно, че започва да се чувства неудобно. Крос наблюдаваше Софи с типичното си спокойствие, в сините й очи не можеше да се прочете нищо. Атмосферата около масата се бе променила, но Софи като че ли не го забелязваше.

— Някога използвал ли си го?

— Е, добре е да знам от коя страна излиза куршумът.

— Имам предвид, някога стрелял ли си по човек?

— Софи… — намесих се аз.

— Въпросът ми е съвсем основателен — тя се запъна на думата „основателен“. — Ако Монк влезе сега в стаята, ще можеш ли да го застреляш?

Милър и Крос се спогледаха бързо.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Добре, но ако все пак той…

— Кой иска кафе? — прекъснах я аз.

Милър усети открилата се възможност.

— Звучи добре. Имам нужда от малко кофеин.

Софи премигна, като че ли й беше трудно да следи разговора ни.

— Кафе ли? Да, добре, извинявайте.

— Аз ще го направя — предложих.

— Не, няма проблем. — Тя се изправи, но залитна и се задържа за ръба на масата. — Опа-а…

Протегнах ръка, за да я хвана.

— Добре ли си?

Беше пребледняла, но се опита да се усмихне, докато се изправяше.

— Господи… какво имаше в това вино?

— Защо не си легнеш? — предложих аз.

— Мисля, че ще е най-добре.

Качих се на горния етаж заедно с нея.

— Как се чувстваш? — попитах аз, когато стигнахме спалнята.

— Малко съм замаяна — усмихна се тя.

Макар и все още бледа, но видимо беше по-добре, отколкото преди малко.

— Сама съм си виновна, изпих толкова вино, а не бях яла цял ден.

Може би състоянието й се дължеше не само на виното, но и на събитията. Преживяното можеше да засегне всекиго, а и тя все още се възстановяваше след мозъчното сътресение.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм. Ти слез долу — предложи тя и се усмихна уморено. — Боже, каква ужасна домакиня съм.

Слязох в кухнята. Чух приглушени гласове, които замлъкнаха, когато приближих. Милър стоеше до прозореца, пердето се полюшваше, като че ли някой го беше отместил. Крос се бе облегнала на масата, дънките бяха опънати по мускулестите й крака. Лицата им бяха безизразни, както се очаква от полицаи.

— Как е тя? — попита Милър.

Направи ми впечатление, че в едната си ръка държеше радиостанция.

— Добре, просто е уморена. Случило ли се е нещо?

— Не, просто проверяваме — каза той и остави радиостанцията настрана. — Предложението за кафето още ли важи?

Сложих чайника да заври и сипах кафе в три чаши.

— Благодаря, аз не искам — каза Крос.