Отровни думи [bg]

Неведнъж бяха заварвали и Габри във ваната си.

— Има ли някой вкъщи? — разнесе се напевно дълбок мъжки глас.

— Аз ще отворя — провикна се Клара.

Питър не си направи труда да ѝ отговори. Крачеше из ателието си, обикаляше около творбата, поставена на статива, ту се приближаваше към нея, ту се отдалечаваше. Умът му бе в картината както обикновено, но сърцето му бе другаде. Откакто в селото се бе разнесла мълвата за предателската постъпка на Марк Жилбер, художникът не можеше да спре да мисли за станалото.

Марк наистина му се бе сторил приятен човек. Привличаше го по начина, по който му въздействаха кадмиевото жълто, бледото синьо и Клара. При мисълта, че ще се види с Марк, усещаше вълнение, дори леко замайване. Представяше си как седят на тихо място и отпиват от питиетата си. Разговарят. Излизат на разходка.

Марк Жилбер бе провалил всичко. Да се опита да съсипе Оливие, беше ужасно нещо. Но дълбоко в себе си Питър не можеше да се отърве от чувството, че съсипването на приятелските им отношения бе още по-лошо. Сякаш Марк бе надрал с ръждив пирон нещо прекрасно. И рядко. Поне според Питър.

Сега ненавиждаше Марк Жилбер.

Слабо долови гласа на Клара през вратата на ателието си. Съпругата му казваше нещо, а познат глас ѝ отговаряше.

Арман Гамаш.

Художникът реши да отиде при тях.

— Кафе? — предложи Клара на главния инспектор, след като Питър се появи и мъжете се поздравиха.

— Non, merci Нямам много време. Дойдох по работа.

Убийствена работа, помисли си развеселена домакинята.

— Вчера сте имали натоварен ден — започна Клара, когато седнаха около кухненската маса. — В селото се говори само за това. Не мога да преценя коя е най-шокиращата новина: че Марк Жилбер е преместил трупа, че Венсан Жилбер е тук или че убитият години наред е живял в нашата гора. Наистина ли е живял там?

— Предполагаме, че да, но чакаме окончателно потвърждение. Все още не знаем нищо за самоличността му.

Гамаш наблюдаваше домакините си внимателно. Изглеждаха не по-малко объркани от самия него.

— Не мога да повярвам, че никой не е разбрал за съществуването му. Как е възможно? — чудеше се Клара.

— Смятаме, че някой е разбрал. Носел му е хранителни продукти. Намерихме ги в кухнята.

Съпрузите се спогледаха удивено.

— Един от нас? Кой?

„Един от нас“ — помисли си Гамаш. Три малки думи, но толкова мощни. Те бяха в основата на хиляди атаки, на безброй войни. Един от нас. Думите очертаваха кръг. Затворен. Като граница. Някои бяха вътре, други — отвън.

Семейства, клубове, банди, градове, държави, страни. Едно село.

Как го беше казала Мирна? Извън пределите.

Но нещата се простираха отвъд простото усещане за принадлежност към група. Принадлежността бе толкова силна, толкова привлекателна и дълбоко вкоренена в човешките потребности, защото означаваше още нещо — безопасност и преданост. Ако си „един от нас“, ти си защитен.