Отровни думи [bg]

— Шарлот вплита в паяжината си разни неща за него — обясни Лакост, — например „това е прасето“, за да си помисли стопанинът на фермата, че Уилбър е специален. Книжката от тоалетната беше с подпис от автора.

Гамаш поклати глава. Невероятно.

— Това помогнало ли? — поинтересува се Моран. — Спасява ли се прасенцето?

Бовоар погледна младия си колега насмешливо, с презрение. Но трябваше да признае, че и той искаше да разбере.

— Да, спасява се — потвърди Гамаш. Смръщи вежди. Очевидно в реалния живот паяците не плетат послания в мрежите си. Тогава кой бе изписал това? Защо? И защо точно vwe?

Изгаряше от нетърпение да се върне в колибата.

— Има и още нещо.

Отново всички насочиха поглед към скромния млад полицай.

— Става въпрос за външната тоалетна. — Моран се обърна към Лакост. — Забелязахте ли нещо там?

— Искаш да кажеш, друго освен оригиналните издания с автограф и купчините банкноти, оставени като тоалетна хартия?

— Не вътре. Отвън.

Изабел се замисли, но накрая поклати глава.

— Навярно е било твърде тъмно — предположи полицай Моран. — Снощи и аз не забелязах. Чак тази сутрин.

— Какво, за бога? — сопна се Бовоар.

— Има пътека. От колибата до клозета, но не свършва там. Продължава. Тръгнах по нея тази сутрин и стигнах дотук.

— До временния щаб ли? — попита младият инспектор.

— Е, не точно. Лъкатушеше между дърветата и излизаше ей там горе.

Младежът махна с ръка към хълма, който се издигаше над селото.

— Маркирах мястото, където свършва пътеката. Мисля, че ще мога да го намеря отново.

— Постъпил си глупаво — намеси се Гамаш. Изглеждаше сериозен, а в гласа му нямаше и помен от топлота. Моран веднага се изчерви. — Никога, ама никога не тръгвай сам през гората, разбираш ли? Можеше да се изгубиш.

— Но вие щяхте да ме намерите, нали?

Всички знаеха, че е така. Главният инспектор ги беше намерил веднъж, щеше да ги намери отново.

— Поел си ненужен риск. Никога не сваляй гарда. — Възрастният детектив го гледаше настоятелно с тъмнокафявите си очи. — Една грешка може да ти струва живота. Или живота на друг човек. Никога не се отпускай. Отвсякъде дебнат заплахи. От гората и от убиеца, когото преследваме. Никой от тях не би ти простил, ако сгрешиш.

— Да, сър.

— Добре — изправи се Гамаш. Останалите също скочиха на крака. — Трябва да ни покажеш къде излиза пътеката.

Долу в селото Оливие стоеше край прозореца на бистрото и нехаеше за разговорите и смеха на гостите, които бяха изпълнили салона зад него и закусваха. Видя как Гамаш и хората му тръгват по билото на хълма. Спряха, а сетне обиколиха няколко пъти мястото. Дори от това разстояние видя ядосаните жестове на Бовоар към младия полицай, който винаги изглеждаше ошашавен.

„Всичко ще бъде наред — повтаряше си собственикът на бистрото. — Всичко ще бъде наред. Само трябва да се усмихвам.“

Спряха да крачат напред-назад. Втренчиха се в гората, а Оливие продължаваше да гледа втренчено към тях.