Шадоу стрийт 77 [bg]

— Господин Дайм!

Обърна се и видя Бейли Хоукс, застанал сред отломките на първия монитор. Поздравяваха се, но не се познаваха добре. Хоукс беше бивш военен. Беше си вадил хляба с убиване, така да се каже, и Мики подозираше, че Хоукс подушва убиеца у него. Нямаше доверие на Хоукс. Нямаше доверие на никого, след като майка му умря. Едва преди часове собственият му брат се опита да го убие. Нямаше пречка и Хоукс да предприеме нещо такова.

— Осем души сме се събрали в апартамента на Къп. Ще обходим етажите един по един, за да съберем всички заедно.

— Не и мен — отвърна Мики, извърна се и влезе в апартамента си.

— Господин Дайм! Каквото и да се случва, трябва да останем заедно.

— Силният действа, слабите реагират — отсече Мики.

— Какво казахте?

— Онова, което се качва нагоре, няма да се озове долу, ако промените дефиницията на „долу“.

Това не бяха думи на майка му. Мики го беше измислил, когато беше на десет години, в опит да я впечатли. Той си мислеше, че се движи в правил на посока, но тя го затвори в дрешника за двайсет и четири часа без храна и вода, само с един буркан вместо тоалетна. Научи се да цени тъмнината. Научи също и че не е философ, нито културен критик.

Хоукс го извика отново, но Мики го игнорира.

Вратата на апартамента му зееше отворена. Ключът на лампата не работеше. И тук имаше още от светещия мухъл, мъх или каквото беше. Имаше го навсякъде, стаите бяха потънали в потискащата жълтеникава като урина светлина. На Мики му писна. Наистина.

Мебелите му ги нямаше. Нямаше как да са ги откраднати за няколкото минути, в които не беше тук.

Обзавеждането трябва да беше нейде заедно с мъртвия Джери и Върнън Клик. Не знаеше къде. Не можеше да обхване ситуацията.

Стоеше в спалнята си с пистолет в ръка, но нямаше кого да застреля. Това беше нова реалност, ужасна, и тя го заобикаляше от всички страни. Излязла бе извън контрол и той трябваше я накара да седне на задни лапи. Какво бе имала предвид тя, като каза, че трябва да й сложиш намордник и да я поставиш на задни лапи? Навремето му бе прозвучало толкова мъдро и дълбокомислено.

Ала реалността не беше куче, което да укротиш с намордник и да накараш да седне.

Майка му бе най-изтъкнатият интелектуалец на своето време. Значи, трябва да е била права. Явно грешката бе у Мики. Беше твърде глупав, за да разбере.

Трябваше да помисли повече над това. Вероятно трябваше да се затвори в дрешника за двайсет и четири часа с един буркан вместо тоалетна. Сигурно тогава щеше да възвърне здравия си разум и по-добрата реалност щеше да се върне, а ужасната щеше да е изчезнала, когато излезе. Може би. Но нямаше дори и буркан.