Шадоу стрийт 77 [bg]

Фоайето, което внезапно се проясни около нея в настъпилата пълна тишина, беше познато, но не изглеждаше както трябва. Мраморният под беше напукан и липсваха парченца, беше мръсен, покрит с намачкани хартии и сбръчкани кафяви листа, които сигурно бяха влезли отвън. Само две от четирите диодни тръби на скритото осветление работеха. Основната плафониера не светеше. От югоизточната част на помещението идваше допълнителна светлина с цвят на сяра, там имаше човешки скелет с гръб към ъгъла; костите се виждаха само до половината, бяха покрити с някаква светеща инкрустация — кристали или вид гъби, не се виждаше добре, — която беше плъзнала към ъгъла на тавана и се вееше оттам, сякаш се беше хранила с плътта на човека, а след това растежът й беше престанал. Тази страховита лампа и мрачната светлина, която хвърляше, й напомняха кошмарите й като дете — каменни пътеки, по които я преследва и преследва Кали, осморъката индийска богиня на смъртта и разрушението.

Това не можеше да се случва, но се случваше. Като портиер на смяна беше задължена да приеме фактите, без значение колко невероятни й се струват, да посрещне предизвикателството, да открие причината и да оправи нещата възможно най-бързо. Устата й беше пресъхнала, сърцето препускаше, но мисълта й беше ясна, а духът — непоколебим.

Падмини осъзна, че през предната врата и витрините отстрани вече не се виждат светлини от Шадоу Стрийт, прекоси фоайето, недоволна от състоянието на някога прекрасния под, и застана под козирката. Само няколко от лампите на конструкцията в стил „Тифани“ работеха. Дъждът беше спрял. Небето беше ясно. Беше около десет-петнайсет градуса по-топло от обичайното за декемврийска нощ. Улицата, съседните сгради и града ги нямаше.

На лунната светлина в радиус от около петдесет метра хълмът изглеждаше пуст като лунната повърхност. Навън в мъртвешки тихата нощ нещо подобно на трева хвърляше фосфоресцираща светлина — вълна след вълна като морски анемонии в странен ритъм.

Вик в тъмнината накара Падмини да извърне глава точно навреме, за да види нещо странно и светло да лети към лицето й. Чак сега осъзна, че в дясната си ръка още държи вилицата, с която беше яла вкусната индийска пица на Маузи Анупама. Стисна я толкова силно, че кокалчетата я заболяха. Замахна с вилицата и спря нападателя си на една ръка разстояние, като заби зъбчетата в челото му. Видя и се, че е с размер на дълга двукилограмова тиква, с твърди крила и лице, което приличаше едновременно на плешива котка и на птица без пера с проблясващи сребристи очи. Вилицата сложи край на вика и създанието се отдалечи от нея, като се носеше във въздуха, без да падне на земята.