Шадоу стрийт 77 [bg]

Професор Талман Рингълс, мескалиновото отравяне, Айрис и останалите метафорични мълнии очертаха нови пътища в живота на Спаркъл, а това странно събитие беше просто най-скорошната от тях. Прие този факт по-бързо от съседите си, тъй като от няколко месеца усещаше, че й предстои нов поврат.

Преди почти тринайсет години, когато разбра че е бременна с Айрис, скромното й наследство се оказа недостатъчно за разходите й за живот и таксите за обучение. Напусна колежа с намерението да си намери работа на рецепция или чиновническа длъжност. Никога до този момент не си беше купувала лотариен билет, но в същия ден си купи два и с втория спечели 245 000, които й бяха изплатени още следващата седмица. След приспадането на данъците парите щяха да осигурят издръжката й за четири-пет години дори предвид специалните грижи, необходими на Айрис; все пак реши да не се връща в университета, а се впусна в работата, с която се беше надявала да се занимава малко след като остана сираче през онзи бурен ден в Мейн.

Три години след печалбата от лотарията Спаркъл беше озарена от нова светкавица, когато работата й беше зрелищно наградена и тя реши, че този свят е изпълнен с дълбока мистерия и очарование, редувани от време на време с епизоди на ужас, придаващи му дълбочина. Смъртта беше едва ли не цената за вход, не беше висока, предвид всичко, което носеше. Да се страхуваш от смъртта, означава да се страхуваш от живота, а това лишава от смисъл самия живот.

Преди невероятните събития от тази вечер тя си позволяваше да се страхува от светкавиците, защото имаше чувството, че липсата на всякакъв страх може да предизвика съдбата, която да й прати някакво бедствие. Сега, когато не страдаше от страхове, боеше се единствено за Айрис, защото момичето като същински гръмоотвод привличаше несгодите на съдбата. Загубата на Айрис би била мълнията, която щеше да погуби и Спаркъл, беше й трудно да си представи, че светът ще продължава да я очарова без това проблемно, но безкрайно невинно момиче.

Айрис стоеше встрани от майка си, с гръб към прозорците, а момчето, Уини, беше застанало близо до нея, но на достатъчно разстояние, че да й покаже разбиране на нуждата й от лично пространство и граница с околния свят. Уини притежаваше някаква черта, която на Спаркъл й беше трудно да определи, детска наивност, която би могла да прерасне в срамежливост.

Момчето се включваше в разговора на групата с явни усилия, говореше за паралелните вселени, за които беше чел в някои от любимите си книги, за съседни планети Земя, съществуващи редом с нашата, част от тях притежаващи леки различия от нашата, а други съвсем различни.

Спаркъл не беше чела подобни книги. От няколко десетилетия обаче фантастиката беше повлияла до такава степен на книгите и филмите, че беше невъзможно да не си запознат с фантастичните понятия, за които говореха съседите й един през друг. Бяха напрегнати, прекъсваха се и това й заприлича на срещата на клуба на почитателите на „Стар Трек“, на която беше отишла една вечер в колежа, където истинската природа на клингонците — или някоя друга тема с подобна важност — бе дебатирана с такава страст и такъв псевдонаучен жаргон, че двете дузини участници звучаха като полусмахнати.