Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Младият човек, както изглеждаше, беше си избрал в големия Хамбург безпътно общество и в течение на редица години беше струвал на баща си неприлично количество марки, после, тъй като консул Крьогер отказваше да отделя повече, съпругата му — слаба и крехка жена — продължи да изпраща тайно парични суми на разхайтения син и поради това между двамата съпрузи бяха произлезли печални крамоли. Като капак на всичко — почти по същото време, когато Б. Грюнлих прекрати плащанията си — в Хамбург, във фирмата на господа „Далбек и с-ие“, гдето работеше Якоб Крьогер, се случи и нещо друго, странно: някакво вмешателство в чужди права, някаква нечестна постъпка. Никой не говореше за това и не задаваше никакви въпроси на Юстус Крьогер, но се мълвеше, че Якоб си е намерил в Ню Йорк работа като търговски пътник и в най-скоро време щял да се качи на кораба. Преди да замине, той се мярна веднъж в града, дошъл вероятно да измъкне от майка си още повече пари, свръх ония за пътни разноски, които беше му изпратил бащата; беше момък, облечен контешки и с нездрав вид.
Накъсо: работите стигнаха дотам, че консул Юстус — като че ли имаше само един прям наследник — говореше изключително за „моя син“, като подразбираше Юрген, който наистина не беше се провинил в никаква простъпка, но умствено изглеждаше крайно ограничен. Беше завършил с голяма мъка гимназия и от известно време се намираше в Йена, гдето беше се посветил на юриспруденцията, очевидно без много желание и успех.
Йохан Буденброк чувствуваше крайно болезнено не дотам почтеното развитие в семейството на жена си и наблюдаваше с плахо очакване собствените си деца. Той имаше право да храни пълно доверие в способностите и сериозността на големия си син, но що се отнасяше до Кристиан, мистър Ричардсон бе му писал, че младият човек овладял с несъмнена дарба английския език, обаче интересът му към работата не винаги бил достатъчен и проявявал прекалено голяма слабост към развлеченията в огромния град, например към театъра. Сам Кристиан разкриваше в писмата си жива потребност от странствуване и молеше ревностно за позволение да отиде на работа „оттатък“, сиреч в Южна Америка, може би в Чили.
— Та това е авантюризъм — каза консулът и му заповяда най-напред да изкара и тая четвърта година у мистър Ричардсон, за да усъвършенствува търговските си познания.
После си размениха още няколко писма върху неговите планове и през лятото на 1851 година Кристиан Буденброк наистина отплува за Валпарайзо, гдето беше си намерил служба. Той замина направо от Англия, без преди това да се завърне в родината.
Но без оглед към двамата си синове консулът с голямо задоволство забеляза с каква решителност и с какво самочувство Тони бранеше в града положението си като член на семейство Буденброк, а отначало бяха длъжни да предвидят, че в качеството си на разведена жена тя ще трябва да превъзмогне немалко злорадство и предубеждения от страна на другите семейства.
— О! — извика тя веднъж, когато се завърна със зачервено лице от разходка и запокити шапката си върху дивана в стаята с пейзажите. — Тази Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, тая Землингер, тази Юлхен, това същество… Какво ще кажеш, мамо? Тя не ме поздравява... да, не ме поздравява! Чака да я поздравя първа аз! Какво ще кажеш за това? Минах по „Брайтещрасе“ с вирната глава край нея и я гледах право в лицето...
— Стигаш много далече, Тони... Не, всичко има граници. Защо да не поздравиш първа мадам Мьолендорпф? Та вие сте на една възраст и тя е омъжена жена, каквато беше и ти...
— Никога, мамо! О, господи, тая гад!
— Assez, мила! Такива неделикатни думи...
— Ех, човек се увлича!
Ненавистта й към това „семейство, дошло кой знае откъде“, биваше подхранвана дори от представата, че сега Хагенщрьомови биха могли негли да се чувствуват в правото си да я гледат снизходително, но не по-малко и от щастието, с което процъфтяваше този род. Старият Хинрих умря в началото на 1851 година и неговият син Херман — онзи Херман, който ядеше лимонови кифли и комуто тя беше зашлевила плесница — ръководеше сега задружно с господин Щрунк бляскаво развиващата се експортна фирма и след една година се ожени за дъщерята на консул Хунеус, най-богатия човек в града, търговец на дървен материал, който бе успял да остави в наследство на всяко от трите си деца по два милиона. Брат му Мориц въпреки слабите си гърди бе завършил с необикновен успех висшето си образование и се установи в града като адвокат. Смятаха го за човек с бистър, хитър, находчив ум, дори за естет, и той скоро привлече голяма клиентела. Във външността му нямаше нищо землингеровско, но лицето му беше жълто, а зъбите му островърхи и тук-там изпадали.