Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Дори вътре в семейството беше правило да се движат с вдигната глава. Откак напусна търговията, чичо Готхолд се суетеше безгрижно с късите си нозе в широки панталони из скромното си жилище и ядеше от тенекиена кутийка бонбони против кашлица, защото обичаше много сладки неща, и оттогава в течение на годините неговото настроение към предпочетения природен брат постепенно бе станало по-меко и по-примирително. Това, разбира се, не изключваше обстоятелството, че той, като гледаше трите си неомъжени дъщери, изпитваше известно потайно задоволство от нещастния брак на Тони. А за жена му, по баща Щювинг, и особено за трите му моми — вече на двадесет и шест, двадесет и седем, двадесет и осем години — трябва да кажем, че проявяваха едва ли не прекален, далеч по-жив интерес към нещастието и бракоразводния процес на братовчедка си, отколкото едно време към годежа и сватбата й. На „детските дни“, които след смъртта на старата мадам Крьогер се устройваха отново всеки четвъртък на „Менгщрасе“, за Тони не беше много лесно да им отстоява.

— О, боже, клетичката! — каза Пфифи, най-малката, която беше ниска и дебела и имаше смешния навик на всяка дума да се клати, а в ъглите на устата й да се появява влага. — Значи, съдът се произнесе вече? Значи, сега пак си там, гдето беше?

— Ах, наопаки! — каза Хенриета, която имаше извънредно дълга и суха снага и по това приличаше на най-голямата сестра. — Сега положението ти е много по-тъжно, отколкото ако изобщо не беше се омъжвала.

— Така ще кажа и аз — потвърди Фридерика. — Тогава е несравнено много по-добре да не се омъжва човек.