Раково отделение

Взе слушалката, но вместо телефонен сигнал чу бодър делови глас.

— Другарят Русанов?

— Да, да — с готовност се отзова Русанов (някак си веднага почувства, че този глас е отгоре, а не отдолу).

— Елате във Върховния съд.

— Във Върховния? Слушам! Веднага! Добре! — Вече бе се приготвил да остави слушалката на мястото й, но се сети: — Извинете, а в кой Върховен съд — стария или новия?

— Новия — отговориха му хладно. — Побързайте — и затвориха телефона.

Спомни си за промяната в съда и се прокле, че сам пръв е вдигнал слушалката! Матулевич го нямаше… Клопов също… А и Берия го нямаше! Какви времена!

Но трябваше да отиде. Сам никога нямаше да успее да се изправи, но щом го викаха, трябваше да стане. Напрегна всичките си сили и както бе на четири крака, се опита да се вдигне, но отново падна като теленце, още ненаучило се да ходи. Наистина не му определиха точен час, но казаха: «Побързайте!» Накрая, опирайки се на стената, се изправи на краката си. И тръгна с неуверена, залитаща походка, през цялото време край стената. Кой знае защо шията го болеше и отдясно.

Вървеше и мислеше: нима и него щяха да съдят? Нима е възможна подобна жестокост — да го съдят след толкова години? Смяната на членовете на Върховния съд не е на добро!

Но и при цялото си уважение към Висшата Съдебна Инстанция не му оставаше нищо друго, освен да се защитава и там. Той ще се осмели да се защитава!

Ето какво ще им каже: аз не съм осъждал никого и следствия не съм водил! Аз само сигнализирах за подозренията си. Ако намерех в тоалетната на общата квартира вестник със скъсан портрет на Вожда, мое задължение бе да взема късчето хартия и да сигнализирам органите. А следствието е именно затова — да провери! Може би това е обикновена случайност, а може би не. Следствието трябва да изясни и да открие истината! Аз просто съм изпълнил гражданския си дълг.

Още ще им каже: в онези години най-важното бе да се оздрави обществото морално! А това е невъзможно без прочистването му, а чистката е неосъществима без онези, на които не им е все едно, на които им е скъп здравият совком.

Колкото повече аргументи намираше, толкова повече се горещеше час по-скоро да каже онова, което мисли. Дори сега искаше по-бързо да стигне там, за да им извика:

— Не само аз съм правил това! Защо именно мен съдите? А кой не го е правил? Кой би могъл да се задържи на поста си, ако не помагаше? Гузун? Но той си получи заслуженото!

Струваше му се, че крещи, но се оказа, че не излиза никакъв звук от подутото му гърло, което ужасно го болеше.

Вече сякаш не вървеше по този ужасен лабиринт, а по някакъв коридор, а някой зад него викаше:

— Пашка, да не си болен? Защо едва се мъкнеш?

Той се ободри и закрачи като здрав. После се обърна, за да види кой бе извикал. Беше Звейник в униформа на юнга с портупей [30].