Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Чайникът бе празен. Нещо повече, още като го вдигнах, беше празен.
Допреди миг се бях чувствала очарователна, но сега измърморих някакво извинение и оставих чайника колкото се може по-бързо. Мамеха се засмя.
— Виждате какво решително момиче е Саюри, господин председател — каза тя. — И капчица да имаше в чайника, тя щеше да я изцеди.
— Кимоното на по-малката ти сестра е наистина великолепно, Мамеха — изрече председателят. — Спомням си го у теб преди години, когато беше чиракуваща гейша.
Ако изпитвах известни колебания дали това наистина е той, щом чух познатата нежност на гласа му, те мигом се разсеяха.
— Да, възможно е — отвърна Мамеха. — Но през годините господин председателят ме е виждал в толкова много и различни кимона, че е изумително как е запомнил всичките.
— Е, аз не съм по-различен от всеки друг мъж. Красотата ме впечатлява доста силно. Но що се отнася до борците по сумо например, не мога да отлича един от друг.
Мамеха се приведе пред председателя към мен и ми по-шушна:
— Господин председателят иска да каже, че не обича особено сумо.
— О, Мамеха, ако искаш да имам неприятности с Нобу… — започна той.
— Е, Нобу сан знае от години как се чувствате.
— И все пак. За пръв път ли си на сумо, Саюри?
Бях чакала да се появи повод, за да го заговоря, но преди да успея да си поема дъх, прозвуча стряскащ оглушителен гръм, който разтърси огромната сграда. Всички обърнах глави в една посока и притихнаха. Оказа се обаче, че една от големите врати се е затворила с трясък. За момент чухме пантите да скърцат и видяхме другата врата да се огъва двама борци я бутаха да я отворят. Нобу бе извърнал глава настрани от мен. Не можех да се сдържа да не погледна крадешком ужасните следи от изгаряния на лицето и врата му. Ушите му бяха обезобразени. После забелязах, че ръкава на сакото му е празен. На влизане в залата бях толкова заета с други мисли, че не го бях забелязала — ръкавът беше прегънат на две и прикачен за рамото му с дълга сребърна игла.
Трябва да ви кажа, ако, разбира се, вече не го знаете, че като младши лейтенант в Японските военноморски сили през 1910 година Нобу бил жестоко ранен край Сеул, по времето, когато Корея била анексирана от Япония. При първата ни среща не знаех нищо за героизма му, въпреки тази история да бе известна на цялата страна. Ако не се бил свързал с председателя и не бил станал президент на компанията „Ивамура“, той навярно щял да бъде забравен като герой от войната. Така или иначе обаче, жестоките му рани бяха допринесли историята на неговия успех да е още по-забележителна, така че двамата често се споменаваха заедно.
Нямам кой знае какви познания по история — в нашето училище изучавахме само изкуства, — но мисля, че японското правителство започва да упражнява контрол над Корея в края на Руско-японската война, а след няколко години взема решение да я присъедини към една разрастваща се империя. Сигурна съм, че на корейците това не им се е харесало особено. Нобу заминал с малка армейска група за там, за да държи положението под контрол. Късно един следобед той придружавал командира си по време на посещение в село край Сеул. На връщане към мястото, където били привързани конете им, патрулът попаднал под обстрел. Като чули ужасяващия писък на снарядите, командирът понечил да слезе в окоп, но бил стар човек и се движел със скоростта на пълзящ по скала рак. Миг преди снарядът да падне, той все още се опитвал да намери място да стъпи. За да го спаси, Нобу се хвърлил отгоре му и го прикрил с тяло. Старецът обаче не разбрал правилно жеста му, понечил да се измъкне изпод него и вдигнал с известно усилие глава; Нобу се опити да я бутне надолу, но снарядът паднал, убил командира жестоко ранил Нобу. По-късно същата година му отрязани лявата ръка над лакътя.
Когато за пръв път видях забодения му с игла ръкав, не можах да се сдържа да не извърна ужасени очи. Не бях виждала никога човек, загубил някой свой крайник, макар че и не бях дете — един от работниците на господин Танака веднъж си отряза върха на пръста, докато чистеше риба. Колкото до Нобу, много хора смятаха, че ръката е най-малкият му проблем, защото кожата му беше като огромна рана. Трудно е да се опише как изглеждаше и може би би било грубо от мои страна дори да опитам. Просто ще повторя какво каза веднъж една гейша за него: „Винаги щом погледна лицето му, се сещам за разпукнал се на жарта батат.“
Огромните врати се затвориха и аз се обърнах към председателя, за да отговоря на въпроса му. Една чиракуваща гейша можеше, ако иска, да си седи безмълвна като икебана, но аз бях решена да не пропусна тази възможност. Дори да му направех и най-нищожно впечатление — като следа от детски крак върху прашен под, — това щеше да е някакво начало.