Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
И разбрах. Беше господин Танака!
Беше се променил по начин, който не бих могла да обясня. Видях, че вдигна ръка към гладката си сива коса, и останах поразена от изящните движения на пръстите му. Защо ли изпитвах такова успокоение при вида му? Може би бях в някакъв унес и не си давах сметка как всъщност се чувствам. Ако мразех някого на този свят, това беше господин Танака — трябваше да си го припомня. Нямаше да коленича до него и да кажа: „О, господин Танака, за мен е огромна чест да ви видя отново! Какво ви води в Киото?“ По-скоро щях да намеря начин да му дам да разбере истинските ми чувства, макар че това едва ли бе подобаващо поведение за една чиракуваща гейша. Всъщност през последните няколко години рядко се бях сещала за него. Но нямах намерение да съм мила с него и ако се наложеше да му напълня чашката със саке, щях но възможност да я излея на коленете му. Щях да му се усмихна, тъй като бях задължена да го направя, но това щеше да е усмивката, която тъй често бях виждала на лицето на Хацумомо. А сетне щях да кажа: „О, господин Танака, силната миризма на риба, която лъха от вас… ме изпълва с такава носталгия!“ Колко потресен щеше да е той! Или може би това: „Ах, господин Танака, изглеждате… едва ли не изискан!“ Макар като го гледах — вече бяхме съвсем близо до мястото му, — наистина изглеждаше изискан, по-изискан, отколкото бих могла да очаквам. Пристигнахме и Мамеха вече коленичеше, за да се поклони. И тогава той обърна глава и едва сега видях широкото му лице и острите скули… и преди всичко клепачите — плътно нагънати в ъглите и изумително гладки и плоски. И внезапно всичко край мен като че притихна, сякаш той бе вятърът, а аз — понесен от него облак.
Беше ми познат. Със сигурност някак по-познат и от собствения ми образ в огледалото. Но изобщо не беше господин Танака. А председателят.
17
Бях го видяла само в един кратък миг от живота си, но оттогава бях прекарала много, много мигове със спомена за образа му. Беше като песен, от която съм чула съвсем малко, но която съм си тананикала наум непрестанно. Макар, разбира се, мелодията да се беше попроменила с времето — очаквах челото му да е по-високо, а сивата му коса — не толкова гъста. Щом го видях, за миг се запитах дали това е наистина председателят, но изпитах неимоверно облекчение — знаех, че съм го открила.
Докато Мамеха поздравяваше двамата мъже, аз стоях зад нея и чаках своя ред да се поклоня. Ами ако гласът ми изневери и изскърца като парцал по полиран под? Нобу с ужасяващите си белези ме гледаше, но не бях сигурна дали председателят изобщо ме е забелязал — бях твърде притеснена, за да погледна към него. Мамеха зае мястото си и вече приглаждаше кимоното върху коленете си, когато видях, че той ме наблюдава с поглед, който взех за любопитство. Краката ми се вкочаниха, защото цялата кръв нахлу в лицето ми.
— Господин Ивамура… Господин Нобу, това е моята нова по-малка сестра Саюри — представи ме Мамеха.
Сигурна съм, че сте чували за известния Ивамура Кен, основателя на електрическата компания „Ивамура“. А също и за Нобу Тошикадзу. Нямаше в Япония по-известно делово партньорство от тяхното. Бяха като дърво и корените му. Или като храм и извисяващата се пред него порта. Макар и само четиринайсетгодишна, бях чувала за тях. Но нито за миг не си бях представяла, че е възможно Ивамура Кен да е мъжът, когото бях срещнала на брега на река Ширакава. И така, отпуснах се на колене, поклоних им се и изрекох каквото се полага в такива случаи — че моля за снизхождението им и така нататък. После отидох и коленичих на отреденото ми място между двамата. Нобу поде разговор с мъжа до себе си, а председателят от другата ми страна седеше с ръце, обвили празна чашка за чай върху поднос на коленете му. Мамеха го заприказва, а аз грабнах малък чайник и подбрах ръкавите на кимоното си, за да му напълня чашката. За мое удивление очите му се отместиха към ръката ми. Естествено, и аз самата изгарях от желание да видя онова, което той виждаше. Може би поради слабата светлина в залата вътрешната страна на ръката ми блестеше с мекото сияние на перла и цветът й бе красив като слонова кост. Никога преди никоя част от собственото ми тяло не ме бе поразявала така с красотата си. Давах си сметка, че очите на председателя не помръдват. Не се и канех да скрия ръката си, докато той продължаваше да я гледа. И тогава Мамеха изведнъж замлъкна. Помислих си, че спря да говори, защото той седи втренчен в ръката ми, вместо да я слуша. Сетне проумях каква е работата.