Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Ако наблюдаваше битка или — с подобна цел си в разгара на делова среща, щеше ли да разбереш какво става? — попита ме Нобу.
Не бях сигурна какво точно има предвид, но от тона му разбрах, че очаква отрицателен отговор, затова отвърнах:
— О, не, изобщо не.
— Правилно. Затова и не можеш да разбереш какво става в борбата сумо. Можеш да се смееш на шегичките на Мамеха или да слушаш обясненията ми и да научиш смисъла на всичко това.
— През годините се опитваше да обучи и мен — обясни ми спокойно председателят. — Но аз съм много лош ученик.
— Председателят е блестящ човек — каза Нобу. — Той е лош ученик по сумо, защото то не го интересува. Дори нямаше да е тук този следобед, но беше достатъчно благороден да приеме предложението ми компанията да спонсорира турнира.
Междувременно отборите бяха приключили церемонията по представянето. Последваха още две специални — по една за всеки от двамата иокодзуна. Иокодзуна е най-високият разред в борбата сумо. „Като положението на Мамеха в Гион“, както ми обясни Нобу. Нямах основание да не му вярвам, но ако Мамеха влизаше на някое парти дори наполовина толкова бавно, колкото тези иокодзуна се помайваха, докато застанат на ринга, нямаше да може да разчита на повторна покана. Единият от двамата беше нисък и имаше необикновено лице — не меко и провиснало, а издялано сякаш от камък и с челюст, която ми напомни квадратната задна част на рибарска лодка. Публиката го приветства толкова гръмко, че си запуших ушите. Името му бе Миягияма и ако имате представа от сумо, ще разберете защо аплодисментите за него бяха толкова бурни.
— Той е най-великият, който някога съм виждал — обясни ми Нобу.
Точно преди схватките да започнат, изредиха наградите за победителите. Една доста голяма сума в брой даваше Нобу Тошикадзу, президент на електрическата компания „Ивамура“. Като чу това, той видимо се ядоса и каза:
— Каква глупост! Парите не са от мен, а от компанията. Поднасям извиненията си, господин председател. Ще повикам някой да им каже да поправят грешката.
— Няма никаква грешка, Нобу. Аз съм ти толкова задължен, че това е най-малкото, което мога да направя.
— Вие сте прекалено щедър — отвърна Нобу. — Много съм ви благодарен. — И той подаде на председателя чашка, наля му саке и двамата пиха заедно.
Когато първите двама борци се качиха на ринга, очаквах схватката да започне веднага. Вместо това те повече от пет минути хвърляха шепи сол, приклякаха, за да се наклонят на една страна и да вдигнат противоположния крак, а после да го стоварят тежко. От време на време се привеждаха и се гледаха кръвнишки право в очите, но тъкмо когато мислех, че вече ще атакуват, единият се изправяше и отиваше бавно да гребне нова шепа сол. В крайна сметка, когато изобщо не го очаквах, то се случи. Двамата се хвърлиха един срещу друг и всеки се вкопчи в пояса на противника, но само след миг единият извади другия от равновесие и всичко свърши. Публиката ръкопляскаше и викаше, но Нобу само поклати глава и каза:
— Слаба техника.
По време на следващите схватки често изпитвах чувството, че имам едно ухо в съзнанието си и друго — в сърцето си. Защото от една страна слушах какво ми говори Нобу, при това повечето беше интересно. Но гласът на председателя от другата ми страна — той разговаряше с Мамеха — все ме отвличаше.
Мина около час и нещо, когато погледът ми бе привлечен от движение на ярък цвят до мястото, където седеше Аваджиуми. Беше оранжево копринено цвете, поклащащо се в косата на една жена, която седна на колене. В първия момент помислих, че е Корин и че си е сменила кимоното. После видях, че изобщо не е тя. Беше Хацумомо.
Да я видя на място, където не я бях очаквала… Разтърси ме внезапен силен удар, като да бях настъпила електрическа жица. Беше безспорно само въпрос на време, преди тя да намери начин да ме унизи дори тук, в тази гигантска зала сред стотици хора. Не ме интересуваше, че ако си е наумила, да ме направи на глупачка пред толкова хора, но не можех да понеса мисълта да изглеждам като малоумна пред председателя. Усетих такъв огън в гърлото си, че дори не намерих сили да се престоря, че слушам Нобу, който ми обясняваше нещо за двамата борци, качващи се на ринга. Погледнах към Мамеха. Тя хвърли поглед към Хацумомо, а после каза:
— Господин председател, извинете, но трябва да изляза. Струва ми се, че и Саюри иска да направи същото.
Изчака Нобу да свърши да говори, а после аз я последвах навън.
— О, Мамеха сан… тя е като демон — простенах.
— Корин си тръгна преди повече от час. Сигурно я е намерила и я е пратила тук. Трябва да си поласкана, че Хацумомо полага такива усилия, за да те тормози.