Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Няма да понеса да ме унижава пред… пред всички тези хора.
— Но ако направиш нещо, което ще й се стори смешно, ще те остави на мира, не мислиш ли?
— Моля ви, Мамеха сан… не ме карайте да се срамувам от себе си.
Пресякохме един двор и вече бяхме пред стълбите на сградата, където се намираха тоалетните. Мамеха обаче ме отведе встрани по покрита галерия. Когато бяхме достатъчно далеч, за да ни чуе някой, тя заговори тихо:
— От години Нобу сан и председателят са мои покровители. Бог е свидетел, че Нобу може да бъде груб с хората, които не харесва. Но към приятелите си е предан като самурай към своя господар. И никога не ще срещнеш човек, на когото да можеш така да разчиташ. Мислиш ли, че Хацумомо разбира и оценява подобни качества? Погледне ли Нобу, вижда само… „господин Гущер“. Така го нарича тя. „Мамеха сан, видях ви снощи с господин Гущер! О, господи, изглеждате цялата на петна. Мисля, че той ви действа като зараза.“ И други подобни. Слушай, не ме интересува какво мислиш за Нобу сан в момента. След време ще разбереш какъв добър човек е той. Но Хацумомо като нищо ще те остави на мира, ако си помисли, че си се привързала силно към него.
Не можех да измисля какво да й отговоря. Дори все още не бях сигурна какво ме моли да направя.
— Днес Нобу сан ти говори за сумото толкова дълго — продължи тя. — Публиката си мисли, че ти го обожаваш. А сега изиграй едно представление заради Хацумомо. Накарай го да си помисли, че си по-очарована от него, отколкото от всеки друг. Тя ще си каже, че това е най-смешното нещо, което някога е виждала. Сигурно ще иска да останеш в Гион само за да може по-дълго да се наслаждава на гледката.
— Но, Мамеха сан, как ще я накарам да си помисли, че съм очарована от него?
— Ако не можеш да се справиш с такова нещо, значи не съм те учила правилно — отвърна тя.
Когато се върнахме на местата си, Нобу отново бе погълнат от разговор с един човек наблизо. Не можех да ги прекъсна, затова се престорих, че наблюдавам с най-голям интерес двамата борци на ринга, които се готвеха за схватка. Публиката започваше да губи търпение. Нобу не бе единственият, който не гледаше и си приказваше. Изпитвах неудържимо желание да се обърна към председателя и да го попитам дали си спомня онзи ден преди няколко години, когато беше толкова мил с едно момиче… Но не бих могла, естествено, да изрека подобно нещо. Пък и би било катастрофално да съсредоточа вниманието си върху него, докато Хацумомо ме наблюдаваше.
Скоро Нобу пак се обърна към мен и каза:
— Схватките бяха скучни, но излезе ли Миягияма, ще видиш истинска техника.
Стори ми се, че това е възможност да се покажа безумно влюбена в него, и казах:
— Но схватките досега бяха толкова интересни! А и всичко, което господин Нобу бе така любезен да ми разкаже, ми се стори толкова интересно. Не мога да си представя, че вече не сме видели най-доброто.
— Не ставай смешна — отсече той. — Никой от тези борци не заслужава да излезе на един ринг с Миягияма.
Виждах през рамото му Хацумомо — разговаряше с Аваджиуми и като че ли не гледаше към мен.
— Знам, че е глупаво да задавам такива въпроси — продължих, — но как може такъв дребен борец като Миягияма да е най-добрият? — Ако бяхте видели лицето ми, щяхте да си помислите, че нищо на света не ме вълнува повече. Стана ми смешно, че се преструвам на толкова заинтригувана, но никой, който ни наблюдаваше, не би допуснал, че не си споделяме най-съкровени душевни тайни. За моя радост тъкмо тогава зърнах Хацумомо да извръща глава към мен.
— Миягияма изглежда дребен, защото останалите са прекалено дебели — говореше Нобу. — Но той е много горд с ръста си. Преди няколко години публикуваха във вестник височината и теглото му, при това съвсем точно, но въпреки това той бе така засегнат, че накарал свой приятел да го удря с дъска по главата, а после се натъпкал с батати и вода и отишъл във вестника да им покаже, че са сгрешили.
Мисля, че бих се разсмяла на всичко, което Нобу кажеше — заради Хацумомо, искам да кажа.
Но всъщност наистина беше смешно да си представи човек как Миягияма стиска очи в очакване да го прасне дъската. Задържах тази картина в съзнанието си и се разсмях от все сърце — в рамките на приличието, разбира се. След малко и Нобу започна да се смее заедно с мен. В очите на Хацумомо сигурно изглеждахме като най-добрите приятели, защото видях, че тя пляска доволно с ръце.
После ми хрумна да си представя, че Нобу е председателят, и всеки път, щом той отвореше уста, аз си затварях очите за грубостта му и се опитвах да видя вместо това нежност. Скоро открих, че мога да гледам устните му, без да виждам, че са безцветни и обезобразени, и да си въобразявам, че са устните на председателя и че всеки нюанс в гласа му е обяснение за чувствата му към мен. По едно време дори успях, струва ми се, да убедя самата себе си, че не съм в залата, а седя в тиха стая, коленичила до председателя. Доколкото си спомнях, не бях изпадала в такова блаженство. Оглеждах се наоколо и виждах красотата на огромните греди, вдъхвах аромата на оризовите сладкиши. Мислех, че това състояние никога няма да премине, но по едно време казах нещо, което дори не си спомням, и Нобу попита: