Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Мислех, че ВИЕ ще ми кажете какво е било.
— Нещастен случай — каза Станислав решително.
Ако човек е отишъл за гъби край река Вълча и изчезне, а след седмица го намерят да виси със заклещена глава в най-дебелия чатал на бора в пропастта… Разбира се, че е нещастен случай. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ПРЕЗ ЖИВОТА си отишъл за гъби и ето ти резултата. Случайност. Естествено.
— Помниш ли имената, които баща ти бе споменал в началото на ръкописа си?
— Да. Александър Гуриков. Сергей Жукованов. Марлен Косоручкин.
— Правилно. Само че те не работят за органите. Специално проверявах — няма такива там… — Станислав направи пауза. — Отдавна, от няколко години ги няма. А този… Жукованов вече не е между живите.
Ваня нищо не отвърна, само помръдна устни… Очевидно обаче имаше свое разбиране по въпроса.
— Така — каза Станислав. — Струва ми се, че искаше да ме помолиш за нещо?
— Да. Искам да работя при вас.
— Така ли? И какво можеш?
Отново повдигане на рамото — неопределено и почти срамежливо. Но едновременно с това и предизвикателно.
— Да убивам.
Станислав си позволи да подсвирне тихичко.
— И къде се научи?
— Никъде. На улицата.
— На улицата нищо хубаво не може да се научи — рече Станислав.
Внезапно си спомни как майка му веднъж държеше мокър парцал, миеше пода и не го пускаше да излезе навън. Той й отговори дръзко и тя го плесна с парцала през лицето с думите: „Върви. Нищожество“. До тъмно стърча с хлапетата във вонящия двор, но не изпита удоволствие от това. С него стана нещо. Решаваща промяна. Стана му безинтересно. Улицата престана да го привлича… Смени приятелите си и ценностната си система. Престана да пуши и започна да чете… Думите имат върху нас непредсказуемо и непредвидено действие. Както и книгите, впрочем…
— Извинявай, какво каза? — попита той.
— Казах, че наистина не е хубаво. Но ме попитахте какво умея и аз просто отговорих.
— Да. Разбирам. Но виждам, че нямаш особено високо мнение за мен. Защо всъщност реши, че ми трябва убиец?
— Не зная.
— Нямам нужда от сръчни убийци. Самият аз съм такъв. Нали така?
Ваня не отговори. Хапеше долната си устна и бе червен като рак. Странно момче. Очевидно душата му е ранена. И не заздравява. Некроза на душата. Разбираме го…
— Нямах високо мнение за вас — каза Ваня. — Но това беше отдавна. Някога. Оттогава всичко се промени. Нали виждам…
— Добре — каза Станислав. — Убеди ме. Ще те взема на работа. Но при едно условие. Ще ми дадеш и останалите листа от записките…
— Не са в мен.
— При това всичките. И тези последните, и тези, които са по средата.
— Нямам нищо… — Сега той пребледня, дори устните му побеляха.
— Всичко разбирам — каза Станислав. — Сигурно накрая, в постскриптум, баща ти е написал: не МУ показвай тези записки, няма нужда да знае какво ти е известно за него. Но ти имаш свое собствено мнение. Сторило ти се е правилно да зная какви интересни работи са ти известни за мен… Но тук има две подробности.
Той замълча и запали нова цигара. Ваня чакаше. Естествено. Какво друго му оставаше? Да стане и гордо да излезе? Не, това беше изключено. Не можеше да си го позволи.
— Първо — каза Станислав и си дръпна от цигарата. — Три четвърти от това, което баща ти е написал за мене, не е истина. Това не са факти, а артефакти. Знаеш ли какво е „артефакт“? Някои неща си е измислил — имаше богата фантазия, на която се възхищавах, честна дума. Някои неща му подхвърлих аз, забавлявах се. Той, например, пише, че на стари години съм взел да се занимавам с момченца… Не ми възразявай, написал го е! Със сигурност е така. Тези момченца той сам ми ги водеше, а на сутринта тихо ги изпращаше, за да не събуди Господаря. Беше сигурен, че Господаря спи безпаметно след бурната нощ, но в същото време Господаря се хилеше, заврял лице във възглавницата — наспал се и съвсем бодър. Господаря имаше много недостатъци, но ТАКЪВ не. Според записките излиза, че Господаря е сладострастник, а това изобщо не е вярно. Нали така? Пияндур, Нерон, развратник, сатир, нали?
Ваня го гледаше навъсено. Трябваше да спре, юношата бе странен и опасно непредсказуем, но той не искаше да спира.
— Харесвах баща ти. Обичам нестандартните хора. Той ме развличаше. Въобразяваше си, че ми е необходим като съветник и помощник… Впрочем така беше — помагаше ми да живея. Без него веднага ми ставаше скучно и тъжно. Беше умен! Знаеш ли защо не е искал да ми показваш тези записки? Знаел е, че мене никой НЕ МОЖЕ да ме шантажира. По-добре направо да се гръмне. Това е втората подробност, която трябва да знаеш…
— Изгорих онези страници — каза Ваня с усилие. — Имаше много лоши работи за вас. Хвана ме срам. Заради баща ми.