Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Така ли? И какво имаше?
— Не искам да говоря за това. Защо ли? Бяха лъжи или полулъжи… Знам още по-лоши неща за вас, но никога и никому не бих ги разказал… и няма да ги разкажа…
— Например?
И тогава той спомена онзи случай в гората.
(… Когато запалката отказа да запали.)
Разбира се, той нищо не знаеше и не можеше да знае. Каза само това, което мислеше. Което си въобразяваше. Очевидно някога сам бе имал неприятности с „изнасилване“. Вероятно в казармата. Или може би в затвора? Кой го дърпаше за езика? Прословутият синдром на юношеската откритост? Развали му настроението. Разговорът загуби всякаква привлекателност и завърши зле.
— Утре донеси липсващите страници — му каза Станислав на сбогуване. — Можеш да си оставиш копия, щом толкова искаш. Или ми донеси копията, а оригиналите запази за себе си. Но утре.
Само че на следващия ден Ваня не дойде. Нито на по-следващия. Изобщо не дойде. Наложи се специално да издирва тоя глупак. И го намери. В Москва, вече след преврата, в началото на септември в една болница. Беше силно обгорял — ръцете, лицето, гърлото, а дясното стъпало бе простреляно. Бяха го забелязали около Белия дом. Странен младеж.
— Ти си странен младеж — му каза Станислав накрая. — Но ми харесваш. И аз съм странен, нали така? Добре, успя да ме убедиш. Върви сега при Кронид Сергеич… да-да, още сега… той ще ти направи документи.
4 част
Шеф, господар, президент
Глава първа
Последното съвещание свърши и седнаха да вечерят.
Загасиха полилеите и оставиха само една нощна лампа да свети за уют. Беше достатъчна, за да се вижда масата, покрита с ослепително бяла покривка, отрупана с мезета, със запотени бутилки тоник, над които чевръсто сновяха ръце с бели маншети. Кузма Иванович пийна половин чаша джин (водка нямаше), моментално почервеня, изпоти се и отиде да си сложи салата в чинията. Едик приглади рижите си коси с две ръце, макар движението да беше излишно, късогледо се наведе над мезетата и започна да ги мирише придирчиво — беше чревоугодник, при това взискателен. Кронид най-сетне остави бележника си настрана (но все пак достатъчно наблизо, че да може да го грабне, ако се наложи), хранеше се внимателно и бързо.
Той ги гледаше и отпиваше от топлата минерална вода. Днес му беше ден за разтоварване. Беше много гладен — червата му куркаха, слабо газираната вода се наместваше в тях звучно.
Беше уморен. Винаги се уморяваше, когато след дългите разговори, сметки, съображения, внезапни спорове и толкова внезапни помирения не стигаха до никакво решение. Четири уморителни часа и накрая — нищо.
— Дали да не изгледаме някой филм? — вяло попита той.
— Може — съгласи се Едик.
Кузма Иванович поклати отрицателно глава — устата му беше пълна. Той никога не оставаше по-дълго от необходимото. Имаше работа. Винаги и навсякъде. Остана за вечерята само заради това, че там, където отиваше, нямаше да може да хапне. А щеше да работи цяла нощ.
— Кузма Иванович, оставете ги… Наистина. Ще минат и без вас там…
Кузма Иванович само саркастично се усмихна: демек, ще се оправят, ама друг път — после ще трябва всичко да започвам отначало, за да не ми откъснеш главата от упреци… Този обмен на реплики носеше по-скоро ритуален характер.
— Имаме доста приличен филм на ужасите — каза Кронид. — Казва се „Смях от отвъдното“. Имаме и новия филм на Гаранин „Хиляда деветстотин деветдесет и трета“…
— Не! — извика Едик. — Само не него! Не искам Гаранин. И без него ми се гади от тоя живот. Дайте по-добре нещо за покойници…
— Там няма покойници, а ДЕМОНИ ОТ АДА.
— Още по-добре! Обожавам демоните!
— Но на екрана — вметна Кронид.
— Разбира се, как иначе.
— Тогава — реши той — ще гледаме демони… — Кронид веднага тръгна да ги обслужи, но Едик го спря:
— Накъде се засилихте, Кронид Сергеевич! Нахранете се спокойно. Не бързаме. Само Кузма Иванич вечно бърза…
— И затова е ТОЛКОВА КРАСИВ — веднага добави Едик. Всички се усмихнаха. В това число, слава Богу, и самият Кузма Иванич. (Веднъж, когато беше в добро настроение, Кузма Иванич им разказа как леля му го попитала подигравателно пред гостите си: „Кузя, ей, Кузя! Защо си толкова красив?“ И той отговорил: „Бог дал!“)
Телефонът зад Кронид звънна тихо, той незабавно вдигна слушалката и заговори почти шепнешком. Синкавото отражение на екрана заигра в очите му, зъбите му се белнаха.
Станислав изведнъж затаи дъх в очакване на нещо внезапно. И неприятно. Чакаше бързия поглед на Кронид, но такъв не последва — Кронид гледаше телефона. Станислав си отдъхна. Политика, помисли си той с облекчение. Никога не става така, както очакваш. Никога НЕ ТАКА…