Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Не осъзнах веднага, че това е бил Ведмак. После се сетих. Дребен. Белезникав. Гадняр. Той е. (Странно е обаче, как така не е успял да направи добро впечатление на Мартяновна? Нищо не му струва да очарова такава жена. Но очевидно и опитният човек греши…) Сега той работеше в друго управление. Потърсих го и го намерих. Не беше лесно. Бе си сменил адреса, преместил се бе в разкошния апартамент, в който по-рано живееше Скъпия Другар Шеф, бе станал вече майор, леко беше понапълнял и важничеше. Посрещна ме нащрек. Трябва да призная, че отстрани моята настойчивост и нахалство изглеждаха странни. Сувенирите донякъде го омилостивиха, но бдителността му се засили. Разговорът ни беше нелеп, безпредметен, напълно безсмислен. Ведмак безрезултатно се мъчеше да разбере защо съм дошъл, какво искам и каква, в крайна сметка, е работата… Преструвах се на доброжелателен и приятелски настроен. Според мен той заподозря, че съм педи. Не съм сигурен. Изпихме бутилка мартел, завъртяха ни се главите, но така и не изпитахме радост от общуването си. Разказвах му глупости за негрите и жените им, а той — за баща си, който се намирал в предишното си състояние, но сега обичал да му чете Емил Верхарн. Досега с ужас си спомням онази вечер. Подробностите ми се губят, но общото впечатление беше като за тежка, срамна и безсмислена работа. Когато бях вече в антрето почти готов да си ходя и се опитвах да намеря падналото под закачалката таке, той ме попита уж между другото:
— Ходи ли при него?
— При кого?
— При твоя адаш, Красногоров…
— Не. А трябва ли?
— Не отивай. Да върви по дяволите. Той… Знаеш ли кой е той? Чудовище.
— Моля?
— Чудовище.
— Грешиш! — казах аз с пиянска назидателност. — Той е ясновидец, категория «С».
— Това пък как го измисли?
— Скъпият Другар Шеф ми каза. Що — не е ли така?
— Не. Той е чудовище.
— Тогава ще трябва да го посетя. Това е по моята специалност.
— Недей. Аз вече не го правя, недей и ти. Страхувам се от него… — той млъкна, сякаш се страхуваше да не каже нещо излишно.
— Трябва да отида! — обявих аз упорито, като че не го чувах. Надявах се да каже още нещо. Да обясни. Да сподели. «Страхувам се» беше изпуснато неволно — искаше му се да сподели с мен, с единствения човек, който би могъл да го разбере… да му повярва… Да му помогне, може би? Но той не каза нищо повече, а аз не исках да рискувам и да питам направо. На раздяла се прегърнахме. Предполагам с взаимно отвращение…“
Тук ръкописът свършваше.
Глава девета
— Къде е останалото? — попита Станислав.
— Това е всичко — каза Ваня, като старателно подравняваше листата в папката.
— Така ли? — попита бавно Станислав. — Не е успял? Или нещо друго?
— Сигурно не е успял… — Ваня още по-грижливо завързваше връзките. Не умееше да лъже. И не бе необходимо. Ще се научи. Бъдещето е пред него.
— Ти вярваш ли в това?
Ваня не отговори. Само повдигна едното си рамо, като гледаше настрани. Здраво държеше папката с двете си ръце, сякаш някой искаше да му я вземе.
— Твоят баща се увличаше… — меко каза Станислав. — Беше идеалист и дори мистик. Смяташе себе си за отявлен прагматик и го подчертаваше, но не беше вярно. Изобщо не беше вярно. Обичаше Гумильов. Обичаше да чете „Капитаните“ на глас и с чувство… Очите му светваха и гласът му кънтеше от вътрешен възторг, когато произнасяше: „Но има други сфери на света, измъчва ги измъчена луна. Те са съвем недостижими за висша доблест и за висша сила.“ Четеше ли ти „Капитаните“?
— Да. И „Старият бродяга в Алис Абеба“ четеше. И „Шесто чувство“.
— Беше много доверчив. Избра човек, на когото искаше да вярва и му вярваше безкритично и безкрайно.
— Защо ми го казвате?
— Защото не искам да вярваш на всяка дума от записките на баща ти.
— Аз и не вярвам на всяка дума.
— Така трябва.
Но той, разбира се, вярваше. На всяка дума. И това беше напълно естествено. Дори можеше да се окаже полезно.
— Знаеш ли как загина баща ти? — попита Станислав.
— Да.
— Ти как мислиш, било ли е нещастен случай?
Ваня за пръв път го погледна в очите.