Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Ако видим или чуем врана, ще знаем със сигурност, че можем да почакаме, а ще разберем и къде да почакаме — добави той. После бавно се завъртя в пълен кръг, оглеждайки околността. — Тук не бива да чакаме — каза той шепнешком.
Упътихме се на изток. Беше вече доста тъмно. Изведнъж две врани излетяха от някакви високи храсти и изчезнаха зад хълма. Дон Хуан заяви, че крайната ни цел е хълмът.
Щом пристигнахме там, той го обиколи и намери в подножието място с лице към югоизток. Почисти сухите вейки, листа и други боклуци на около метър и половина в диаметър. Опитах да му помогна, но той отказа с отривисто движение на ръката. Допря пръст до устните си и ми направи знак да мълча. Когато свърши, ме притегли към центъра на кръга, обърна ме на юг с гръб към хълма и пошепна в ухото ми да повтарям движенията му. Заигра някакъв танц, ритмично потрепвайки с десния си крак; състоеше се от седем равноделни такта, разделени от по три бързи потропвания.
Направих опит да се пригодя към неговия ритъм и след няколко несръчни стъпки успях горе-долу да възпроизведа съшито потропвания.
— За какво е това? — прошепнах в ухото му.
Той ми каза, също шепнешком, че потропвам като заек и че рано или късно преследвачът ще бъде привлечен от шума и ще се покаже, за да види какво става.
Щом схванах ритъма, дон Хуан спря да потропва, но ме накара да продължа, като отмерваше такт с ръка.
От време на време се заслушваше внимателно с глава, леко наклонена надясно, сякаш за да улови шумовете на чапарала. По едно време ми направи знак да спра и застана нащрек; сякаш се готвеше да скочи и да се нахвърли върху някой неизвестен и невидим нападател.
После ми махна да продължа потропването, а след малко отново ме спря. Всеки път, когато спирах, той се ослушваше така вглъбено, сякаш всяка фибра на тялото му се напрягаше до скъсване.
Изведнъж той скочи до мен и прошепна на ухото ми, че здрачът е в пълната си власт.
Огледах се. Чапаралът представляваше огромно тъмно петно, такива бяха хълмовете и скалите. Небето беше тъмносиньо и облаците вече не се виждаха. Целият свят приличаше на безкрайна картина от тъмни силуети, които нямаха видими очертания.
Дочух призрачния далечен вик на животно — койот или навярно нощна птица. Това стана тъй внезапно, че не му обърнах внимание. Тялото на дон Хуан обаче леко се напрегна. Усетих го как трепери, докато стоеше до мен.
— Хайде — пошепна той. — Тропни отново и бъди готов. Тя е тук.
Затропах гневно, а дон Хуан ме настъпи и трескаво размаха ръце да се успокоя и да тропам ритмично.
— Не я подплашвай — прошепна той на ухото ми. — Успокой се и не губи ума и дума.
Отново започнах да отмервам ритъма на танца си и след като дон Хуан за втори път ме накара да спра, дочух същия вик. Този път ми заприлича на крясъка на птица, прелитаща над хълма.
Дон Хуан ме накара да потропам още веднъж и точно когато спирах, дочух нещо особено да шумоли от лявата ма страна. Сякаш някакво тежко животно минаваше през сухата шума. През ума ми премина мисълта за мечка, но после осъзнах, че в пустинята няма мечки. Вкопчих се в ръката на дон Хуан, а той ми се усмихна и сложи пръст на устните си, за да запазя мълчание. Вторачих се в тъмнината вляво от мен, но той ми направи знак да не го правя. Непрекъснато сочеше право над мен, а после ме накара да се завъртя бавно и безмълвно, докато застана с лице към тъмното петно на хълма. Дон Хуан продължаваше да сочи с пръст към нещо на хълма. Залепих поглед на това място и внезапно, сякаш в някакъв кошмар, към мен подскочи тъмна сянка. Изпищях и паднах на земята по гръб. За момент тъмният силует се очерта на тъмносиньото небе, после се понесе във въздуха и се спусна зад нас, в храсталака. Чух как някакво тежко тяло падна с трясък в храстите и последва зловещ крясък.
Дон Хуан ми помогна да стана и ме насочи в тъмното към мястото, където бях оставил капаните си. Накара ме да ги събера и разглобя, а сетне разпръсна частите им във всички посоки. Всичко това извърши, без да промълви нито дума. На връщане към дома му не проговорихме.
— Какво искаш да ти кажа? — попита дон Хуан, след като няколко пъти го бях подканял да ми обясни нещата, на които бях станал свидетел преди няколко часа.
— Какво беше това? — попитах аз.
— Сам знаеш какво, дявол го взел — каза той. — Не разводнявай всичко с твоето „какво беше това?“. Важното е кой беше.
Бях си измислил обяснение, което ми се струваше подобаващо. Фигурата, която бях видял, приличаше много на хвърчило, пуснато от някого над хълма, докато друг зад нас го бе придърпал към земята, като по този начин се бе получило летенето на тъмния силует във въздуха на петнайсет-двайсет метра.