Светлина в мрака

— Да бъдеш херцог, не е като да бъдеш крал — възрази Уилям.

— Той е получил много земи по наследство от баща си, а също така управлява от името на майка си графствата, които тя притежава, и като прибавим и тези, които е придобил от брака си с Елиънор, излиза, че той управлява по-голяма част от Франция, от неговия повелител крал Луи. Той може да се справи с управлението на Англия.

— Ами Стивън? — попита лорд Питър.

Като поклати главата си, Реймънд деликатно обезкуражи всякакви надежди отнасящи се до здравословното състояние на сегашния крал.

— Стивън е бита карта. Смъртта на сина му сложи край на надеждите му. Като се имат предвид безполезните походи и предателството на бароните, то той няма да има смелостта да предяви претенции към трона.

— Това, което казваш, също е предателство — намекна Никълъс и Реймънд се обърна към него.

— Не знам вече кое е по-голямо предателство. Ако моите думи дават надежда за развитието и оздравяването на Англия, то тогава нека те да звучат по този начин — усмихна се широко на Никълъс той. — Ако някой лорд иска да открадне, да убие или да плячкоса нещо, най-добре ще е да го направи сега, защото скоро законността ще се върне в тази страна. Хенри ще я въдвори и горко на този, който застане на пътя му.

Той се обърна и погледна към Чарлз, после отново към Никълъс, като че ли погледът му изпращаше послание към двамата му приятели.

Сора потрепера от тона, с който бяха казани тези думи. Както си бе обещала, тя се вслушваше внимателно в разговорите на мъжете и те я караха да се чувства обезпокоена и объркана.

Реймънд имаше нещо повече предвид от това, което казваше, Никълъс пък казваше твърде малко, а Чарлз мърмореше нещо неразбрано, вследствие на алкохола, който беше погълнал. Даваше ли й всичко това основание да се съмнява в тях и да ги вини? Тя не знаеше и не можеше да каже със сигурност. Обичайните й изострени инстинкти бяха притъпени от страха й за Уилям, а от снощи и от страха й за самата нея.

Изглеждаше странно, но притесненията й се бяха увеличили през изтеклата седмица. Някакъв инстинкт я предупреждаваше за надвиснала опасност и предателство. В действителност тя не беше изненадана, когато чу онзи глас да й шепне дрезгаво, че е красива, но се бе уплашила. Съмняваше се във всичко и във всеки. Въображението й бе рисувало една мнима опасност; сега вече то разполагаше с реален глас и присъствие. Смущението й растеше, защото тя все още чувстваше тази заплаха. Усещаше я дори в момента. Тя трепна; някой се взираше в нея. Дори когато той не говореше, дори когато не можеше да чуе онзи дрезгав шепот, тя можеше да усети очите, впити в нея, и тя не знаеше къде да се дене от смущение.

— Сора? — прошепна Уилям на ухото й, прекъсвайки притесненията й. — Време е.

Тя остана озадачена за миг, но после си спомни и се усмихна.

— За melee? Разбира се.

Когато той й помогна да стане от масата, тя хвана ръката му.

— Аз ще ти помогна — заяви тя.

— Оръженосецът ми ще свърши тази работа — каза Уилям.

— Мислиш, че няма да се справя?! Ела, никой не може да ти помогне по-добре от мен.