Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Хайде с мене, разбесувала се кучко!
Засмя се още по-весело старият Бабчор:
— Е, свате… Влезе тя в хижата ми вече и няма да ти я дам.
— Ти какво — викна срещу него Дуниният баща. — Млада е още тя… не си е отработила още хляба, що ми е изяла!
— Е-е — надебели глас Младен Бабчор, готов да се присмее, но каза, което трябваше да каже сега според обичая: — Ние пък ще платим за хляба й.
— Ще платите — поомекна гласът на Дуниния баща. — Ама защо я вземате, без да ме питате!
Младен Бабчор се поизвърна към сина си, кимна му с лукаво примижали очи. Младоженецът бръкна в пазвата си, рови там дълго и току извади три медни парици и ги сложи в разтворената шепа на Дуниния баща. Сватът погледна жадно почернелите парички и още по-сърдито поклати косматата си глава:
— Малко е това! Цял живот ще ви работи дъщеря ми…
Младоженецът разбута сватбарите, отиде при младоженката, после те двамата дълго ровиха в двете врещи с плячката. Върна се пак младият Бабчор и метна на рамото на Дуниния баща дълга ромейска риза от бял лен, метна на другото му рамо дълъг червен пояс. Между сватбарите се надигна весела врява. Ала сватът пак поклати глава:
— Малко е…
— О-о… — нададоха викове сватбарите. — Малко било!
Приближи се към свата Младен Бабчор с пълно гърне медовина:
— Е, свате… Не е малко. Виж каква риза! И пенези ти дадохме, ти не си и виждал толкова. Вземи, пийни, свате…
Сватът мушна паричките дълбоко някъде в пазвата си и побърза да вземе с две ръце гърнето, негли се страхуваше да не му го грабнат.
Веселбата отново започна. Задушно беше в селската хижа в горещия летен ден. Лицата, на сватбарите лъщяха от обилна пот, сплъстили се бяха нечистите им коси. Мина още време, в хижата взе да тъмнее; светлееше само разтворената врата и прозорчето в стаичката на Биляна. Младият Бабчор вече не откъсваше поглед от Дуна, въртеше и тя все към него черните си очи. Когато потъмня най-сетне и широкият отвор на вратата, младоженецът улови младоженката за ръка и я поведе навън. Дигнаха се подире им оглушителни викове и писъци през несдържан, похотлив смях. Втурнаха се навън двама по двама и други по-млади мъже и жени.
Настъпила бе вън топла лятна нощ. Гората, току пред вратата на селската хижа, тънеше в мрак. Над блесналите вършини на дървесата току-що се бе показала пълната месечина, кръгла и едра като изопнат сватбарски тъпан.
Биляна Маркова видя и сватба от своя скрит ъгъл. Сега, при толкова много люде, с радостите им, с песните им, тя се почувствува съвсем откъсната, отстранена от живота. Като неподвижен камък, захвърлен край пътя. Нейната голяма тъга си оставаше все една и съща. Прекарала бе години наред в самотната къща на острова в Малкото езеро, ала там бе Самуил и тя никога не бе мислила за своята самотност. Сега всичко й беше по-тежко и как се бе обърнал целият й живот — между толкова весели люде само тя беше тъжна, с разранено сърце.
До нея, с нея беше детето й. Излязло бе вече от пелените си и лазеше по стаята. Малина, по-младата Бабчорова щерка, препречваше вратата с два пръта да не излиза малкото, когато бяха сами с майка му; то можеше да излезе и вън от хижата, да го изядат свините, пък и орел можеше да го дигне. Знаеше то вече и името си — Биляна с името му го държеше близу до себе си, като с връвчица:
— Давиде… Давидко! Ела, мамино, ела тука, при мене.
То се връщаше в ъгъла при нея от насрещния край на стаята или откъм вратата, където го примамваше другият, външният свят. Беше послушно, кротко, бледолико дете, затворено и то между тия четири стени.
В ъгъла до нея бяха двете й патерици, като живи. Колкото имаше още надежда в живота й, тя идеше от тях, от тия две изкусно направени патерици. Тя се надяваше да застане един ден на нозете си с тяхна помощ. Откога още бе започнала да се учи и по цял ден беше с тях.
През първите дни и седмици трябваше да й помага Малина. Ще я дигне младата девойка на силните си ръце, ще я изправи, но Биляна не можеше да се задържи на нозете си нито за един миг. Хайде пак, хайде още един път и още един път. Така много пъти през деня, но Малина не можеше да стои дълго с нея — викаха я за работа, пък и се уморяваше да я дига и да я държи толкова пъти на ръцете си. Когато Малина излизаше от стаята, Биляна заплакваше в ъгъла си, плачеше тихо, без глас, гълташе сълзите си — да не чува девойката и да не се отчайва. Понякога Биляна казваше бодро: