Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Хоп! Хоп…
Конят се втурна напред. Животното усещаше всеки негов знак, долавяше с острите си уши всеки звук и трепет на гласа му и като че ли чувствуваше волята му:
— Напред, напред!…
Затропотиха хиляди подковани копита зад него, докато се сля тропотът им в един общ тътнеж и сухата твърда земя застена под тях. Лек облак прах се дигна изпод конските копита, развя се встрани от конната дружина и полетя заедно с нея, проточи се наназад. Докато конете минаваха по тревисти поляни и мачкаха, стриваха засъхналата трева, прашният облак, който се носеше заедно с тях, се развяваше като сиво прозрачно було, ала щом прекосяваха някой път през полето или тичаха през ожънати ниви, облакът се сгъстяваше, надвесваше се над конниците, скриваше ги и летеше напред заедно с тях като някакво хилядоного чудовище, повлякло след себе си безкрайна опашка.
Самуил Мокри се поклащаше на седлото равномерно, според движенията на коня — той сякаш се бе слял в едно тяло с животното, приведен леко напред с едва присвита дясна ръка, а с лявата стискаше отпуснатия свободно повод, за да се чувствува свободен и конят. Той не го докосваше и с шпорите си — усещаше с цялото си тяло свободния бяг на силното животно, което сякаш се бе упоило от някакво чувство за волност в тоя необятен простор. А ездачът едва-едва забелязваше ширския простор наоколо, земята, която бягаше наназад под копитата на коня — ту тревиста, ту жълтеникавозелена, ту разголена, сива и напукана; едва усещаше как конят му леко прелиташе през трапища, межди и ниски брегове край пътищата и пътеките; едва долавяше край ушите си подсвиркването на въздуха, тътена на хилядите копита зад себе си, който ту позаглъхваше по меката трева, ту бързо се преливаше в разтърсващ грохот. Самуил бе втренчил напрегнатия си поглед в далечината пред себе и в тоя поглед беше сякаш цялото му съзнание. Ризницата му като да бе оживяла — притискаше гърдите или това беше въздухът, който хладнееше по разгорещеното му лице, биеше се в гърдите му, сякаш да го спре, или беше затрудненото му дишане от умора и вълнение, или нетърпението, копнежът му да види по-скоро високите назъбени стени и кули на Солуна.
— Хайде, още, още!…
Той имаше крила на рамената си, ала равнината пред него беше безкрайна.
— Още, още…
Конят му бе изпулил страшни очи сякаш срещу цялата тази равнина, която не можеше да догони, да прескочи. С такива изпулени, страшни очи тичаха след него и другите стотици коне, разпенени и вече уморени. Задъхани, със зачервени, влажни лица се поклащаха безспирно и ездачите им, близу един до друг, коляно до коляно. Някой изеднаж хлътна сред тия дълги гъсти редици, конят му рухна препънат с главата под себе си, преметна се и ездачът и току се притисна към коня, замрял и той на твърдата земя. Скочи на задните си нозе препускащият след тях кон, дигна се високо ведно с ездача си и току се отметна встрани, прелетя досам тях, а след него, кривнали и те, се понесоха другите коне. Прилепил се до коня със затворени очи и спрял дъх, падналият ездач усети как отлетя нататък гръмливият тропот на страшните копита, наоколо ставаше все по-тихо. Той отвори очи и се огледа; размърда се и конят му, дигна глава, рипна на предните си нозе. Ездачът видя как се отдалечаваше, повлякъл се по земята, страшният облак, който премина над него. Той скочи и не помисли да види дали стоеше здрав и читав на нозете си, а задърпа коня за юздата със сълзи в гърлото:
— Хайде… да ги настигнем! Ще ни изоставят! Хайде…
Конят замахна надолу и високо нагоре глава, протегна дългата си шия и се дигна на четирите си нозе, разтърси се цял и току изцвили жално, разширил ноздри, накъм отлетялата дружина. Ездачът се метна на седлото и препусна да настигне другарите си.
Слънцето се бе издигнало доста високо. Небето бе побеляло от жаркия му блясък, все по-неясна ставаше в далечината равната линия на хоризонта. Необятното поле чезнеше далеко напред в някаква мъглява светлина и като че ли нямаше граница и край. По едно време Самуил усети, че конят му изоставаше — бавно, едва-едва; дочу и хрипливото му дишане. Ала той, ездачът, не искаше да спре, не можеше да спре. Още… Още един скок! Може би ей сега ще се покажат назъбените стени, ще изникнат висохи и неподвижни по целия насрещен хоризонт в далечната мътнобяла светлина, в която чезнеше и небе, и земя.
Конят вече премаляваше и можеше да падне под него. В далечината вдясно се показаха широки тъмнозелени петна, а между тях проблясваха води. Нататък бяха блатата при устията на Вардар и река Галик. Още по-наблизу вляво заблестя друга водна ивица, която лъкатушеше надалеко из полето и ту се появяваше, ту изчезваше между по-високи брегове и зелени храсталаци. Това беще самата река Галик, чиито води слизаха чак от гористите стръмнини на Круша планина, влачеха се лениво през Солунската равнина и се вливаха в блатата и мочурищата около устието на Вардар. Сега Самуил Мокри знаеше къде е. Някъде наблизу минаваше главният път от Драч, но той не искаше да излиза на пътя и се насочи с коня си да пресече Галик. Втурна се нататък животното с нови сили — притегли го, види се, водата. Не след много нахвърли се в реката цялата конна дружина с весел шум и плясък, разплискаха се и се дигнаха освежителни бризги вода. Конете зашляпаха и пръхтяха по реката надолу — водата беше плитка сега, посред лято, и течеше едвам забележимо между ниските брегове. Самуил зави по една зелена лъка на левия бряг, хлътнала ниско и тук-там обрасла с ракитак. Той даде знак и слезе от коня, запремятаха нозе през седлата и войниците му. Сгодно място за почивка беше тая скрита низина край реката, конете веднага запротягаха шии към свежата сочнозелена трева.