Пепеляшка и царският син

— Аха!

— Че аз, иначе, ще си отида във войската — начупи застрашително вежди войникът. — Там ромейки, колкото искаш. Самуил Мокри пак ще ни поведе.

— Мокри… — закашля се старият Бабчор, но като си пое дъх, продължи: — Много иска да те знае тебе Самуил Мокри! Такива като тебе… хиляди.

— Кой… мене ли? — скочи младият Бабчор и размаха ръце: — Аз със Самуила Мокри ей така като с тебе съм говорил. Коляно до коляно с него до огъня. — Всички се заслушаха в младия войник. Оттатък, в стаичката си, Биляна бързо, с неочаквани сили се приподигна на лакти, цяла вдадена в гласа на младия Бабчор. Той продължи: — Да, да! Седна той, седнах и аз. Ти Бабчор ли се казваш? — Бабчор. — От кое място си? — От Вич съм, казвам аз, от Вич планина. — Знам, знам, казва той. Вие, казва, не бързайте за дома. Ние с вас голямата нива орем. — Аз пък ето: побягнах — заглъхна отеднаж гласът на войника и той огледа всички в кръг с уплашени очи.

В хижата стана тихо. Сякаш едва сега си спомниха тия люде, че когато войникът избяга от войската, за него наказанието е голямо; може и с меч да го посеката. Младият Бабчор погледна невестата си.

— Аз… само за два дни — каза той тъкмо на нея, и кой друг ще го разбере по-добре? Тя му кимна насърчително, ала и в нейните хубави очи имаше голям страх. Войникът продължи и гласът му закрепваше с всяка нова дума: — Ще ги настигна, преди да влязат във Воден. Оттука право натам; ще тичам ден и нощ. Утре рано-рано тръгвам.

— Да беше тръгнал още днес — каза бащата. — Те може да променят пътя.

— Не. Каза се: за Воден отиваме. При царя. — Младият Бабчор изеднаж добави и гласът му беше пълен с надежда: — Ако ме хванат… аз… при Самуил Мокри. Ще му кажа тъй и тъй, ожених се. Той е добър.

— Той е много добър! — чу се неочаквано гласът, на Биляна Маркова откъм нейната стаичка, силен, потреперващ. — Много, много е добър Самуил Мокри!

Младият Бабчор се спусна към стаичката. Биляна се бе изправила, подпряна на ръцете си отзад, с пребледняло, сякаш прозрачно лице, а очите й бяха широко разтворени, пламнали. Войникът я погледа един миг учуден; пристъпи и старият Бабчор, привлечен от гласа й. Младият попита:

— Ти… откъде го знаеш?

Биляна наведе очи. Виждаше се как се надигаха острите й рамена, гърдите й от силно вълнение. Тя затвори очи, да задържи образа му. Той беше пред нея, толкова близу. Ако каже още две думи, той наистина ще дойде при нея, ще я вземе оттук, ще я заведе на техния остров с детето й, с тяхното дете. Ако каже на тоя негов войник коя е и го изпрати при него… И тя се опита да се насърчи: ще помогне и на войника да не бъде наказан за отклонението му. Младият Бабчор ще му каже: „Биляна е в нашето село, в нашата хижа с твоя син. Биляна тъгува за тебе и те чака. Детето ти е пораснало, но тя не смее да му каже кой е баща му, да му каже името ти…“

Двамата мъже видяха още по-учудени как се процедиха от очите й две сълзи и потекоха по бледите й, хлътнали страни. Старият Бабчор си спомни, че преди време се мълвеше из селото за тая жена, че била болярка и… Той побутна сина си и влезе в стаичката, загледа се в Биляна с подозрителен поглед. Струпаха се на вратата и жените. Старият Бабчор протегна ръка, но не се реши да докосне Биляна, а искаше тъкмо сега да надзърне в очите й.