Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Сватба… Сватба… но… ти кога ще ми дадеш нови парички…
— Не е дошло още време — отвърна Биляна. — Аз броя дните. Остават още два.
— Остават… Ти ми дай сега паричките. Два, нека са два. Ще ги помним. Ти дай сега паричките… тия двата ще ги помним.
Надзърна през рамото му и Бабчорица. Чакаше да види какво ще стане с паричките. Чакаше и Младен Бабчор, приклекнал едва на разлюлените си нозе. Биляна въздъхна, загледана пред себе си с помръкнал поглед. В пазвата й бяха скрити, вързани в едно парцалче, последните две парички. За огърлиците и пръстена тя и не помисли; те бяха като някакви частици от Самуил. Ех, нека бъде волята божия. Поотстрани леко детето и бръкна в пазвата си. Подаде на Младена Бабчор последните си пари ведно с парцалчето:
— Вземи. Но ти не забравяй и тия два дни, които още не са минали.
Бабчорица бутна мъжа си с лакът, излезе пред него:
— А ти не забравяй, че и сега двама ви храним. Бабата умря, но пък детето ти яде колкото един голям човек. Да си знаеш и ти… Ето и светило ти даваме!
— Добре, добре — махна Биляна с ръка. Храната е все толкова и преди, и сега. — Тя изеднаж се съживи, опита се дори да се изправи: — Ами вие не можете ли да ми намерите някаква работа? Ръцете ми са здрави, мога да седя и да върша нещо.
— Работа… — стисна устни Бабчорица. — Каква работа ще вършиш ти, та да се храниш!
— Работа — повтори след нея Бабчор. Той смигна на Биляна през рамото на жена си и добави: — Защо ти е работа, като имаш пенезички…
Биляна не каза нищо повече. Двамата Бабчоровци се махнаха от вратата й. Тя обърна глава към детето си. То седеше до нея и мълчаливо играеше с нечистите пръстчета на босите си крачета. Тя дълго гледа при треперливата, пушлива светлина на борината бледото му лице, гъстата тъмна коса като калпаче на главата му, която сякаш едвам се крепеше на тънката детска шия. Едри сълзи започнаха сами да текат от очите й, една след друга, една след друга.
Боровата треска на каменната подставка сред стаята догоря и угасна. Остана да свети само едно въгленче, но и то скоро угасна. Малкият Давид заспа до майка си и тя го притисна по-близу. Угасиха борината и двамата Бабчоровци оттатък, скоро и затихнаха. Биляна Маркова лежеше с отворени очи в тъмнината и като че ли беше сама-самичка в целия свят. В ума й все една и съща мисъл като чръв в сухо дърво:
— Детето… детето… Давид…
А в тая една и съща мисъл пак беше и той — Самуил.
Вън беше ясна, лунна нощ и светналото прозорче озаряваше едвам доловимо цялата стаичка. По едно време на отворената врата се изправи Малина. Чуваше се в тъмнината замореното дишане на девойката, като да бе тичала насам.
— Влез, Малино — продума тихо Биляна. — Поседни до мене, ако не ти се спи.
Тя се досещаше, че девойката не беше дошла току-така на вратата й. Малина пристъпи и седна. Чу се как тихо въздъхна и като да облиза устните си в тъмното. Усещаше негли Биляна какво ставаше с момичето — нели и тя бе въздишала някога така?
— Що има, Малинке… — И като почака напразно отговор, тя пак попита: — Намери ли си момък?
— Намерих си — отговори веднага Малина; тя дори прошумоли, търсеше в тъмнината да се улови за Биляна.
Биляна сама намери ръката й, взе я в своите ръце:
— Хубаво… Хубаво. Това е най-голямата радост за човека. Сега за пръв път ли се виждате?
— Ха! Не го ли знам аз Стоица! — съживи се Малина. — Тича по мене като кутре, пък доскоро сополите не се сещаше да си обърше… Сега какъв е… ръцете му като желязо. Дошъл бе на сватбата, видях го как ме гледаше като вълк.
— Хубаво… — заговори като на себе си Биляна, докосна лицето й — беше горещо и влажно. Девойката се притисна още повече към нея. — Хубаво… — Но той да бъде като тебе, нищи и селски човек. Ако е по-високо, ти няма да го стигнеш. Кога и да е, ще си отиде, ще те остави. Може да е много и много добър, може много и много да те иска, но тъй… водата ще го отнесе на една страна, а тебе ще те повлече на друга. Да бъде във всичко като тебе, за да вървите заедно. Иначе ти не ще можеш да го настигнеш и колкото е по-добър, толкова повече ще жалиш за него. А твоят Стоица?
— Стоица ли? — приподигна се Малина и гласът й прозвуча сърдито, презрително, ала със скрита радост: — Той е селяк като мене, Стоица. Дрипльо. Ще има да кърпя ризата му.