Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
И беше като омагьосан. Стана още по-неразговорлив, натежа погледът му от непрестанен размисъл. Не само поради нарасналото негово желание да вземе Солун и крайбрежието му за царството — сега той знаеше много по-добре и колко трудно беше това. И мислеше непрестанно как да махне всяка трудност, как да удари ромеите с по-голяма сила. Всичко друго в мислите, в желанията му оставаше по-назад.
Самуил мислеше да събере още войска, добре да я облече и обуе, още по-добре да я въоръжи и обучи. Говори с царя, говори с всгкиго от великите боляри и войводите, сетне поиска да се събере и великият съвет. Нямаше кой да му се противопостави и да му пречи открито, след като бе влязъл в Драч и бе докарал плячка в царството. Тръгнаха вестители по цялото царство с царска повеля да се събира още войска с облеклото, с оръжието, с храната й, върнаха се по твърдините и градищата си всички войводи и полковници, за да събират още люде за своите полкове. Конете, които докара Самуил от Солунското поле, влязоха до един във войската. Запази се и една голяма част от другия докаран добитък, а другата част се изкла за сушено, солено месо, за опинци и за щитове, които се правеха от яки волски и биволски кожи.
Глава XI
Биляна Маркова виждаше всичко от своята малка стая. И като нямаше свои радости, живееше с чуждите. Тая година и родитбата беше добра по нивиците и лозята край селската река, израснаха буйни треви по ливадите, та и жълъд за свинете се роди по горите в голямо изобилие. Боляринът на тия места беше на война с мнозина от людете си, тия пък от господарските люде, които бяха останали, колкото и да бяха усърдни, не можеха да приберат всичко, що беше господарско.
В хижата на Младен Бабчор неочаквано си дойде неговият син — младият Бабчор, който беше на война.
— Е, свърши ли се войната? — попита баща му, оглеждайки го с хитрите си очи. — Май не ще да се е свършила, щом идваш с меча си.
Младият Бабчор бе избягал от войската, докато минаваше тя по големия път от Охрид за Воден. Дошъл си бе в родното село без позволение, с едно дребно конче, което бе забрал още в Тесалия и то ходеше с обоза на полка. С него младият Бабчор докара и две врещи с плячка. Дошъл бе той да види момата си в селото, да се ожени за нея. Сега беше и такова време, че който искаше да направи нещо, можеше да го направи, още повече, ако имаше меч на бедрото. Още същия ден младият Бабчор доведе и момата си в бащината хижа. Едва след това каза на стария, което бе наумил да му каже:
— Дойдох за два дни. До Воден все ще настигна полка си. Докарах кон, две пълни врещи и жена ето си доведох. Тя ще работи вместо мене и ще пази моето.
Тук нямаше нищо неясно. Войникът бе докарал кон и плячка, в хижата влизаше и нов работник. Дуна, доведената мома, беше дребничка, но много пъргава, с весели черни очи и все засмяна. Едва-що влязла в хижата, и мигом си намери работа около двете врещи, които бе донесъл младият Бабчор. Свекърът, старият Бабчор, я поогледа и току кимна с глава: добре. Трите жени, свекървата и зълвите, я гледаха изпод вежди и всяка според нрава си; по-малката зълва веднага се сдружи със снахата и взеха заедно да се кикотят. До вечерта в хижата на Бабчор се събра много народ и повечето бяха жени. Бабчор изкара цяла делва с медовина и започна сватбено веселие. Младите жени пееха песни със зачервени бузи и в песните си изричаха безсрамни думи, които иначе не биха казали. Те се улавяха ръка за ръка и се въртяха около младоженците, подрусваха се през всеки четири стъпки, поклащайки коремите си, повтаряха все едни и същи думи като любовни заклинания и на края провличаха грубите си гласове в песен. Споменаха за поп, да дойде и да венчае младоженците по християнски, ала нямаше поп ни в селото, ни в някое от по-близките села. Тогава начертаха с мек въглен на челата на двамата млади люде по едно малко кръстче и всичко, що правеха по-нататък за сватбата им, беше по старите бесовски обичаи, както и безсрамните им песни.
Биляна лежеше полуизправена в ъгъла си и търпеливо слушаше сватбения шум и викот. До нея седеше и детенцето й, тя го пазеше да не полази вън от стаичката и гостите да го изпогазят с босите си нозе. Те всички се бяха изпоредили да я погледат, да поговорят с нея, но сега бяха я забравили в нейния ъгъл. Само две бабички бяха се настанили в другия ъгъл на стаичката й клатеха глави една срещу друга, мляскаха с беззъбите си уста, приказваха си, без да се слушат.
Тъкмо в разгара на сватбената веселба в хижата влезе бащата на младоженката с двамата й братя и други неколцина техни роднини. Сватбарите замлъкнаха и се отдръпнаха встрани, зачакаха с любопитство. Бащата на Дуна беше попрегърбен старец с кръгла глава, цяла обрасла с бели косми. Той се спря сред хижата, подпрян на дълга тояга, а другите му люде останаха до вратата. Срещу него излезе старият Бабчор, цял засмян, с мустаки и брада, полепнали от медовина. Зад него застана и младият Бабчор, юнашки извил лакти на хълбоците си, а мечът му виси до под лявото коляно. Бащата на Дуна въртеше сърдити очи — търсеше дъщеря си и като я видя скрита зад сватбарите, замахна с тоягата: